неделя, 19 март 2017 г.

С уверени стъпки в романовото поприще





С уверени стъпки в романовото поприще 

След приятната изненада с романа – триптих „Минало незабравимо“, в който мащабно и 
необичайно зряло за дебютант Йордан Нихризов направи смел опит да осмисли годините на социализма и първоначалното натрупване на капитала в безкрайния ни преход  с основни знакови герои Володя Черкезов и Атанас Симеонов, същият автор ни поднася  две нови  книги, появили се почти залпово през 2016 и 2017 г. в изд.“Изток  - Запад“ – „Изповедта на един карък“ и „56 – година“.
За разлика от  трилогия те са по – кондензирани, стегнати и  действието и проблематиката в тях се събира в рамките на 180 – 190 стр.
Още като четох „Минало незабравимо“ ми направи впечатление, че бившият депутат и лидер на БСДП, ако и да е икономист и инженер, има пиетет към словото, умее да разказва увлекателно, да гради сюжет, интрига, да извайва образи, да пласира смислен диалог .
В дебюта си бе осезаемо разточителен, но това е неизбежно за дебютант, който тепърва изгражда своя стил и дискурс.
„Изповедта на един карък“ продължава достигнатото от „Минало незабравимо“.
В този си роман обаче Нихризов избягва епиката, не търси панорамата на епохата, а на базата на лично преживяното сътворява съкровена , драматична и актуална  история, автобиографична в основната си част, в която чрез съдбата на главния си герой – негово алтер его – се опитва да разкрие същностните особености на живота в късния соц и първото десетилетие на родната ни демокрация.
Сюжетът е динамичен, атрактивен и ни държи в напрежение до финала.
Авторът бяга от клишетата и познатите хватки при описване на миналото.Спасителен пояс за него са спомените, собствените преживелици.
Именно заради това са толкова правдиви и непосредствени героите, които всъщност образуват приятелски кръг от ранни младежки години, не устоял на ударите на съдбата, прояден от колизии, конфликти и малки предателства.
Образите на Росица, Дарина, Вальо и Камен са достоверни и убедително пресъздадени.
Чрез тях Нихризов всъщност изгражда груповия портрет на своето поколение, на което предстои не само да опознае Системата отвътре и отвън, но и да се научи на приспособяване и компромиси, на интеграция чрез доноси и предателство или живот не в лъжа , но в периферията.
Главният герой – инженерът – икономист и Камен са типичните антиподи в романа.
Първият не прави компромиси и не се пречупва пред съблазните на властта, но остава докрай – и преди, и след демокрацията маргинализиран идеалист, защитаващ своята чест и достойнство.
Камен предпочита интеграцията и просперитета.
Но той не е познатият  герой на новото време – нито е мутра, нито се изживява като олигарх.
Когато иска и може помага на приятелите си,изпаднали в беда ,като Вальо и до последно държи да има в своя екип като помощник Икономиста.
Харесва ми тази нюансираност при изграждането на персонажа.
Така Йордан Нихризов бяга от клишето и гради  точен образ на технократ от последните години.
Допада ми и отвореният финал.
Главният герой е на кръстопът – да продължи ли да си живее по старому, търпейки и натякванията на съпругата си Женя, че е неудачник или да приеме изкусителното предложение на Камен, гарантиращо му стабилни доходи и растеж в йерархията?
„56 – а година“ е определен  като роман – антиутопия.
Съзнателно бягам от аналогията с „1984“ на Оруел, не коментирам знаковата същност за моето поколение на 1956 година  и смятам,че Нихризов е сътворил интересно и любопитно четиво, разкриващо в дълбочина парадоксите и противоречията, които измъчват българското общество в последните години, които наистина вече ни се струват досадно дълги и безнадеждни.
В „56 – година“ България е корпоративна република, управлява се чрез референдуми, съгласно народната воля и със силен президент Златев, който всъщност си е домашен диктатор.
В това добре уредено общество, забравило миналото, живеещо по нови порядки и  летоброене, в което парите заменят идеалите, страната е просто холограма на това, което трябва да бъде, предлагайки виртуални измислици  за екзотични почивки на привилегированите си граждани, се появява феноменът Ангел Найденов Тошев, възкръснал от мъртвите и желан еднакво стръвно както от управляващите, така и от опозицията, за да бъде пласиран срещу умопомрачителна сума като научно чудо.
С парите и управляващите, и техните опоненти смятат да финансират своите програми, като Шишков се явява важна брънка  и основно средство по пътя към основната им цел.
Текстът  всъщност разкрива преживелиците на Шишков в луксозна клиника  -  затвор, запознанството му с Еми, която става негова любовница и с  медицинската сестра Ана, бягството му от златната клетка, организирано от екипа на д – р Александров и включването му в опозиционното движение, ръководено дискретно от Куманов.
Плувайки в свои води, Нихризов гради стройно и динамично повествование, в което набляга както на преживяванията и чувствата на своите герои, така и на тънкостите и особеностите, на функциониращата у нас  нова обществено – политическа и икономическа система, напомняща както порядките от близкото минало, така и напъните , пробвани на запад за изграждане на корпоративно общество, в което полученото благо е пропорционално на вложения от тебе труд.
Авторът е наясно, че всеки реформаторски опит в България е заплашен както от демагогския напън, така и от опасността и най – благородното начинание да бъде приватизирано, използвано за лични нужди, присвоено от олигарси в сянка и трасиращо пътя за скрита или явна диктатура.
Натрупал горчив , но полезен опит от участието си в политическия живот у нас Нихризов създава тъжна, но реалистична картина на близкото ни бъдеще, което всъщност е общество , преследващо парите и лукса, забравило корените и идеалите си и оставено да бъде манипулирано от въжеиграчи и мошеници като Златев, Найденов и Куманов.
В такъв социум 130 годишният Тошев е наистина необичаен феномен.
Той е неприспособенец, нонконформист, запазил връзките с миналото, със старото  аналитично мислене, човек с позиция и собствена гледна точка, който трудно би бил подведен и направляван.
В по – голямата си част „56 – а“ се чете като чист трилър, с нарастващ интерес и напрежение, като финалът не само изненадва, но и ни кара в движение да променяме представата си за Шишков  и неговата ценностна система.
Нихризов прибягва до прастар прийом – познат от „12 – те“ на Блок и оприличава главния си герой на Христос.
Оглавяваният от него бунт избухва на Коледа, Ангел Шишков дири брод към свободата, като вероятно ще търси съдействието на могъщия Куманов…
А за да не остане никакво съмнение, че в неговия образ са разкрити  черти от характера  и битието на самия автор, същият създава любопитен  епилог, в който посочва : “Така аз – човекът, изгубен в миналото, се превърнах във водач на движението за ново възраждане.Колко ли от тези, които поеха по моя път щяха да ме предадат в името на личното си спасение…Дали щях да дочакам 89 – а година, по новото летоброене, за да видя на тридесет и третата година от новия си живот резултата на своя кръст? Навярно само бъдещето щеше да покаже…“
В заключение ще посоча, че четенето на двата нови романа на Йордан Нихризов е интересно приключение на духа.
Пред очите ни политик и инженер – икономист придобива облика на  писател.
Личи, че вече се откъсва от комплексите  си на новак в бранша, че придобива самочувствие и опит.
И все пак  - бих го посъветвал в бъдеще да разчита на по – сериозен и отдаден на мисията си редактор.
Като човек на точните науки , Нихризов умее да фабулира и изгражда характери, но все още не може да се освободи от слабостта си да казва повече от необходимото, да завоалира ненужно, да не вкарва ремарки в диалога си, а и да озаглавява  обстоятелствено всяка глава от романите си, което, съгласете се, ще се приеме за архаизъм  от всеки уважаващ себе си литератор.
При по – прецизна редакторска и коректорска намеса романите биха станали още по – стегнати и четивни, още по – увлекателни и привличащи младата аудитория, която има какво да научи от тях.
Ясно е, че това са грешки на растежа.
Те се преодоляват с времето.
Което означава, че Нихризов явно ще продължи да пише – може би мемоари, които надявам се, ще бъдат на нивото на постигнатото от него.
Искрено му го пожелавам и вярвам, че  и занапред ще се представя достойно като творец.
Борислав Гърдев
Йордан Нихризов, „Изповедта на един карък“, роман, 2016, изд.“Изток – Запад“,ред.Светла Девкова
Йордан Нихризов , „56 – а година“, роман, 2017, изд.“Изток – Запад“, ред.Светла Девкова



петък, 3 март 2017 г.

Размисли за трети март

Размисли за трети март


Отново е трети март и както всяка година празничните фанфари, венците и патетичните слова ще напомнят за нашето освобождение.
Ще уважим подвига на руските и румънски войни и българските опълченци, ще сведем глава в почит на техния героизъм.
И отново за кой ли път ще ни връхлетят неудобни въпроси и тъжни размисли, свързани с нашата история, съдба и участ.
Не съм против честването, но все още имам желание да размишлявам за него, ровейки се в детайлите.Защото знам, че там е скрита истината.
Всъщност какво празнуваме ние?
Денят на нашето освобождение, дошло в резултат на излишно проточила се – близо година – 12 април 1877 – 19 февруари 1878 г. кървава война , в която на два пъти – 11 август и 22 ноември 1877 г. всичко виси на косъм и е било твърде възможно освободителите безславно да се оттеглят отвъд Дунава, а ние, българите, да се простим с мечтата си за светло бъдеще.
Две империи се вкопчват в кръвопролитен двубой – Османската брани своето наследство, отломките от славното си минало, Руската, получила мандат от останалите велики сили да накаже „болния човек на Босфора“ за кървавото потушаване на Априлското въстание20 април – 15 май 1876 г., тръгва на реванш ,заради Кримската война,приключила с унизителния Парижки мирен договор от 30 март 1856 г. , но след предварителни договорености с Великобритания и Австро – Унгария при успешна война да не се създава голяма славянска държава на Балканския полуостров, а тя да се простре между Дунав и Стара планина.
Това не е известно на руския посланик в Цариград граф Николай Игнатиев, тъй като шефът му  - княз Александър Горчаков не го посвещава в тайните на задкулисната дипломация.
И става така, че триумфът на Игнатиев – подписването на предварителния Санстефански мирен договор, в деня, в който император Александър II Романов е рожденик – 19 февруари / 3 март 1878 г., с който виртуално се създава голяма и обединена България, е една илюзия.
Графът преследва програмата – максимум, издействайки от Сафет паша невъзможното – до 1 юли 1878 г. мечтата е реалност.
В Берлин обаче се нанасят предварително договорените корекции.
Руската дипломация няма шанс да защити постигнатото със силата на оръжието – раждат се княжество България и Източна Румелия, като нашето езиково – териториално землище отново е разделено на две части, но в  много по – малки размери и друга конфигурация, различна от начертаната на Цариградската посланическа конференция, приключила на 20 януари 1877 г.
Фиаското на руските дипломати изхвърля Игнатиев от голямата политическа сцена, където се завръща за кратко както вътрешен министър през 1881 – 1882 г., а освободителната война ще бъде бързо забравена и все по рядко ще се споменава в руското общество като непопулярна.
И има защо – държавата се лишава от Аляска на 30 март 1867 г. срещу 7 200 000 долара, за да получи свежи пари за превъоръжаване, дава жертви, рискува реномето си и накрая се раждат две малки образувания – едното от които – княжеството , зависимо от султана, а другото – Източна Румелия – по клаузите на Берлинския договор -  остава област в рамките на империята.
Освен това предварителният Санстефански договор не уточнява колко време ще пребивават руските войски в България,но Берлинският настоява – девет месеца, а желанието на руснаците да ползват пристанища Варна и Бургас за нуждите на черноморския си флот, са безапелационно парирани.
Така временното руско управление или окупация  приключва с идването на княз Александър Батенберг на 24 юни 1879 г.
Русия е принудена да приеме  и тази клауза, тъй като е наясно, че сама и изтощена не може да се сражава срещу Англия и Австро – Унгария, вкл. и защото европейският мир трябва да се запази сцената на неизбежните компромиси – разпокъсаната България ще свикне с трагичната си орис, знаейки добре, че големите европейски лидери „няма да горят юргана заради бълхата“.
У нас ще се изработи нова конституция на 16 април 1879 г., каквато освободителката няма, ще бъде избран княз – Александър Батенберг, но страната ни – поне до 6 септември 1885 г. ще бъде много по – зависима от Русия, отколкото от Османската империя.
След Съединението на 6 септември 1886 г. и Сръбско – българската война от 2 – 15 ноември 1885 г.отношенията с освободителката ще охладнеят, с контрапреврата от 11 август 1886 г.Стамболов всъщност ще поведе страната към независимост и измъкването й от руската опека, ще се стигне до късане на отношенията между двете страни – при това трикратно – на 6 ноември 1886 г., възстановени на 2 февруари 1895 г., когато престолонаследникът княз Борис Търновски минава в лоното на православната вяра, след това на 7 октомври 1915 г., когато страната ни влиза в Първата световна война на страната на Централните сили, подновени с Брест – Литовския мирен договор от 3 март 1918 г. и на 5 септември 1944 г., когато СССР обявява война на България с цел да я завладее.
От края на XIX век пред младата ни държава освен проблемът с културно – икономическия напредък стои още един – болезнено – кървящ – националният.
Никоя балканска държава, възникнала в резултата на поредната руско – турска война, не осъществява своето национално обединение.
След всеки конфликт между двете империи се късат нови и нови територии от Турция, но тя, въпреки това, остава незаобиколим балкански фактор.
България, Сърбия и Гърция са принудени да сключат под егидата на Русия Балкански съюз – 29 февруари  - 16 май 1912 г. и да започнат на 5 октомври 1912 г. поредната освободителна война.
За нас тя ще се превърне в национална катастрофа, ще бъдем нагло ограбени от съюзниците  - разбойници с Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г., а единствено с Цариградския мирен договор от 16 септември 1914 г. сключен само между България и Османската империя, ще си запазим териториалните придобивки в Беломорието, след водените две войни, но като се съгласяваме на покровителство и вмешателство от Цариград в религиозните дела на българските мюсюлмани…
За Източна Тракия, Одрин и линията Мидия – Енос забравяме завинаги.
Санстефанският блян умира завинаги на 27 ноември 1919 г. в Ньой.
Победена България губи Добруджа, Македония, Беломорието и Западните покрайнини.
На Балканите победителките очертават онези граници, които познаваме и днес.
Все пак ние сме щастливци, че успяваме да си върнем Южна Добруджа на 7 септември 1940 г., когато Румъния е притисната за отстъпки от Германия и СССР, а Великобритания води жестоки въздушни боеве за собственото си оцеляване.
Ние ставаме официално  независима държава на 6 април 1909 г., но именно като такава търпим национални крушения и катастрофи.
На 9 септември 1944 г. губим и формалната си независимост, тъй като сме окупирани от съветските войски на маршал Фьодор Толбухин.
Минават 45 години, Източният блок изчезва и ставаме член на Европейския съюз на 1 януари 2007г., който днес също преживява сериозни сътресения и е застрашен от разпадане в сегашния си вид.
Така се оказва, че нашата свобода и независимост са с неизменно горчив вкус, а опитите ни да се равняваме на напредналите държави в Европа и по света, като правило приключват с гротескови провали – споменавам само изградените две Българии при социализма и т.н. “демократичен модел“ днес, родил  „синдрома на вечно нестаналата България“ (Михаил Неделчев).
Как тогава да се радвам на трети март  и да го чувствам като  ден за национална гордост?
Борислав Гърдев