събота, 27 февруари 2016 г.

Звезден кръстопът за петима

Признавам, че заглавието подвежда.
Но само донякъде.
Ще  разсъждавам за съдбата на петима български актьори, звезди у нас, направили опит за утвърждаване в европейското и световното кино.
Знае се, че седмото изкуство е комплексно по природата си и изисква сътрудничество на широк кръг специалисти, вкл. и от различни страни.
На Запад такава колаборация съществува  между двете световни войни, но копродукциите разцъфтяват след 1945 г., най – често между Италия, Франция  и Испания.
Американското кино ползва сюжети и кадри от целия свят, но за артистите от Източна Европа шанс активно да работят в западни продукции се открива след 1989 г.
В годините на социализма у нас се снимат ограничен брой филми от западни компании, но резултатите – „Заветът на инката“ (1965), „Свирачът“ (1967), „Галилео Галилей“,(1968), „Малки тайни“ (1969) -  са плачевни.
Като че ли само Карло Лидзани отсрамва гостуването си с една добра екранизация по Джовани Верга – „Любовницата на Граминя“, появила се на екран през 1969 г., в която знаменитостите са Стефания Сандрели и Джан – Мария Волонте.
Необходимо е да минат две десетилетия, за да заговорим за по – пълноценно и трайно сътрудничество със знайни и незнайни продуценти,  да преживеем периода на малокартинието, приватизацията на киностудия „Бояна“ и скандалите с правоприемника й „Ню Бояна филмс“…

1.В началото бе Стефан Данаилов…


А кой друг?
Най – популярният и обичан български актьор става звезда със сериала „На всеки километър“, (1969, 1972).
Но не бива да се забравя, че именно той и  на базата на легендарната тв поредица, е ползван от ръководството на кинематографията ни за пробив на  необятния руски пазар.
Успехът му там отвори пътя за пробването му в първите американски екшъни снимани у нас след промените – „Берлинска конспирация“(1990 – 1991) на Терънс Уинклес и „Криза в Кремъл"(1992) на Джонатан Уинфри.
Скромният резонанс на тези продукции го насочи към усилия да се пласира  основно в Италия и  Франция.
Но отначало е „В Русия, с любов“.
Данаилов изигра с чар и младежка дързост куриера на ленинския вестник „Искра“ Иван Загубански в „Първият куриер“( 1968) на Владимир Янчев, след което бе обаятелният Карабельов, обожателят на баронеса Юлия Вревска в прочутата суперпродукция на Никола Корабов от 1978 г.
Да партнираш успешно на актьори от ранга на Евгений Леонов – Крицки, Людмила Савелиева – Юлия Вревска и Юрий Яковлев – великият княз Николай Николаевич, е не само тест за зрелост, но и лиценз за работа с други руски постановчици.
Стефан Данаилов не може да се оплаче от липса на предложения, но кой го помни  в „Мъгливи брегове“ (1986) на Юлий Карасик или в сериала на Семьон Аранович „Голямата игра“ (1988), независимо че е екранизация на бестселъра на Юлиан Семьонов „Пресцентър“?
Сеща ли се някой за участието му във „Войникът от обоза“ (1975) на Игор Добронравов или в „Капан“(1988) на Борис Конунов?
Вероятно епизодичното му присъствие в амбициозната екранизация „Дон Кихот се завръща“ (1997) на Василий Ливанов, му донася частично удовлетворение, но голяма роля в съвместна или само руска продукция той повече не получава.
За съжаление  изявата му като галски вожд в епоса на Жак Дорфман „Версенжеторикс“ (2001) се отбелязва по – скоро като куриозен гаф, отколкото като принос за българо – френското филмово сътрудничество…
Не му се получава и американското приключение въпреки че „Криза в Кремъл“(1992) е правен по горещите следи на най – актуалните тогава събития.
Същото мога да заявя и за "Берлинска конспирация" (1991), ако и темата за падането на берлинската стена да е свръхактуална, а и демоничната му изява като Емил Мучер в една по същество централна роля, подсказва неизползван потенциал, който ще избликне само три години по - късно в "Октопод 7"...
Затова неочаквано, но и закономерно Данаилов постига изключителен успех след снимането на поредица италиански сериали.
Истина е, че и преди „Октопод 7“(1995), и след него - работи дори с братя Тавиани в „Чифликът на чучулигите“(2007), той снима в Италия.
Но само под ръководството на Джани Лепре – „Краят на века“(1999) и „Алеф“(2000) и Луиджи Перели  постига трайна и ползотворна връзка, подобна на  осмоза.
„Краят на века“ е незаслужено подценяван сериал, направен професионално безупречно, гледаем и харесан  и у нас, независимо от скромната си реклама.
Данаилов като Мило  играе с лекота  и  се чувства в свои води в поредната италианска продукция, която снима.
„Алеф“ е по – малко известен, въпреки че в него той изпълнява възловата едноименна роля.
Стефан Данаилов  инкасира първия си грандиозен успех като злодея Нуцо Марчиано в „Октопод 7“(1995).
Наскоро го гледах отново,проследявайки внимателно изявата му .
Неговият герой е суров, жесток, монолитен, но на моменти и еднопланов.
Стряска обаче господарското му присъствие в среда, удивително напомняща българската, като сега си давам сметка, че продукцията от 1995 г. е била изключително актуална и за нашите условия на онази позабравена вече Берова България, изцяло в плен на мафията, олигархията, ченгетата и корупцията.
Нюансировката, извайването на отсенките в характера му се отдава при собственика на автосалон, бандитът  Винченцо Грумо, в „Рекет“(1996).
Винченцо е изграден мащабно, в едри щрихи, но и диша като пълнокръвен и житейски убедителен образ, той може  да прави компромиси и да обича – съпругата си, въпреки че накрая я жертва и сина си, независимо че го дава за отглеждане на чужди хора – без да е непременно и само мафиотско плашило.
Закономерно стигаме до великолепната поддържаща роля на Вирджилио, незаменимият помощник на смелия адвокат Таска – Себастиано Сома, в сериала „По съвест“, оказал се не по – малко известен от „Октопод“ и риализиран повече от десетилетие.
 Началото го гледахме през 2003 г,  бяха снимани пет сезона и общо 24 епизода, често разделени на по две части , а краят дойде през 2014 г.
Вирджилио е резоньорска роля, но Данаилов я експонира със сочна топлота и сърдечен плам.
Поради това и сериалът е толкова обичан, а и постановчикът Перели осъзна, че не може да се лиши от присъствието на своя любимец, очаровал  внушителна част от италианската тв аудитория.
В мен обаче възниква издайническо съмнение.
Не трябваше ли екипът да приключи шоуто с края на четвъртия сезон?
Началото на петия  започна със сериозно боксуване, а самият той се оказа подозрително кратък и недовършен.
Така и не разбрах дали е възникнал конфликт между постановчика и продуцентите или вдъхновението на сценаристите е пресъхнало.
Загадката се изясни, когато изтече информация, че сериалът се завръща пред 2018 г.

2.Иван Иванов – опит за летене


Той стана всенароден любимец след премиерата на „Всичко е любов“(1979) на Борислав Шаралиев.
Всички оплакахме горчивата съдба на героя му Радо и се чудехме как цензурата е пуснала  такъв критичен филм.
После разбрахме, че е била изрязана шокиращата сцена с аборта на Албена – Янина Кашева, приятелката на Радо и че с машинации лентата не е била допусната до престижното участие на кинофестивала в Берлин през 1980 година…
Логично бе именно Иван Иванов, заедно с Данаилов, да попадне в полезрението на американските кинематографисти и то още през 1990 г.
При това в мащабна и популярна суперпродукция по романа на Том Кланси и под режисурата на Джон Мактирнън, в компанията на звезди от ранга на Шон Конъри и Алек Болдуин.
Разбира се, ролята на Сиймън в „ На лов на Червения октомври“ е поддържаща, но изработена с вещина и ако и да е „за цвят“, самото му присъствие в такъв филм е повод за законна гордост.
По – късно Иван Иванов ще „ открадне шоуто“ като Цезар, царят на комите – турнирите в „Кървав спорт 4“ (1999) на Елвис Рестейно,  ще се снима с Христо Шопов в „Пратеникът на кралицата“ (2000) на Марк Ропър като Клаус , а в „Извън контрол“ (2002) на Боб Мизйоровски в обкръжението на ван Дам ще е  вече началник на влак, заплашен от вирусна агресия.
За съжаление очаквания с надежди „Мрачна светлина“ (2004) на Бил Плат се оказа объркана хорър – фентъзи каша и независимо от доброто му превъплъщение като Рийборн, самият филм не предизвика очакваните емоции.
„Тъмна светлина“ си остана „изстрел в празното“, а огорченият Иван Иванов, опитвайки късмета си и във френски сериен  филм – „Приключенията на Арсен Люпен“ (1995) на Филип Кондройер,в поредния скай - фай екшън "Космическа обсада" (2005) на Робърт Стад и в историческата реконструкция "Сако и Венцети" (2005) на Фабрицио Коаста,  каза сбогом не само на американското и италианското , но след три години и на българското кино.
Той скъса с филмовите изяви, обърна гръб на светската суета и води в момента отшелническо съществуване в село Оборище…

3. Христо Шопов – нагоре по стълбата, която води надолу


Става любимец на българската публика след успеха на „Вчера“ (1988) на Иван Андонов и особено „Маргарит и Маргарита“ (1989) на Николай Волев, с който посрещнахме с огромни надежди демокрацията…
Той се снима в най – много американски и италиански филми сред колегите си.
Но не достига славата  на Раде Шербеджия – незаменим епизодик в поредица от хитови заглавия от ранга на „Широко затворени очи“ (1999), „Гладиатор“ (2000) или "Мата Хари" (2017), или на самия Кристоф Валц, с когото си партнира през далечната 2000 г.в двата скромни екшъна на Марк Ропър „Пратеникът на кралицата“ и „Смърт, измама и съдба на борда на „Ориент експрес“…
Шопов участва в редица, но предимно бледи копия на изявени образци на трилъра, хоръра, екшъна, фантастиката, фентъзито и историческия романс, снимани за по – евтино у нас от фирмите „УФО“ и „Ню имидж“.
Помощта на съпругата му – кастинг – режисьора Мариана Станишева, е важна за поредицата от негови филмови участия, но много малко от тях оставиха някаква следа, а и можеха да се видят безпроблемно .
 Питам се  колцина от почитателите му са гледали „Морски пехотинци“ (2003) на Марк Ропър или „Опасна мишена“ (2005) на Дани Лернър?
Сред италианските му киноизяви отделям „Карол, човекът, който стана папа“ (2005) на Джакомо Батиато и „Пилотът“ (2008) на Карло Карлей, добавяйки „Бягството на невинните“
(2004) на Леоне Пампучи.
В  тях той създава силни, убедителни и стойностни характери – отрицателни образи, пълни  с живот и страсти.
В първия е амбициозен шеф на полицейско отделение, отговарящо за религиозните въпроси  в ПНР Юлиян Кордек, преследващ стръвно Карел Войтила, до момента, в който тв репортаж му съобщава, че краковският прелат  е станал папа , а това ознаменува  краят на европейския комунизъм, във втория е упоритият и хитър немски офицер Фойербах, платил с живота си амбицията да отвлече с влак безценни италиански шедьоври на живописта в родината си.
Вариация на този образ се явява демоничният капитан от SS Нийдер в „Бягството на невинните“, движен от жестокия инстинкт да преследва евреите в Италия и Хърватия в суровите години на Втората световна война.
Другата му важна изява е при Джулио Базе и е римейк на ролята, направила го световноизвестен – на Пилат Понтийски в „Окончателно разследване“(2006).
Самият факт, че е поканен да облече одеждите на управителя на Палестина за втори път доказва какво неотразимо въздействие е предизвикала интерпретацията му в спорния шедьовър на Мел Гибсън за последните часове от живота на Спасителя „Страстите Христови“ (2004).
А за да получи ролята на живота си Христо Шопов трябва да е вечно благодарен на Мери Суон, първи асистент – режисьор на „Аз съм Дейвид“ (2003).
В тази семпла драма на Пол Файг за съдбата на едно дете, избягало от българския лагерен рай, своеобразна версия на „Оливър Туист“, Христо Шопов пресъздава неподражаемо образа на офицера от затвора и именно неговото ярко излъчване и намесата на Суон осъществяват връзката му с екипа на Мел Гибсън, подпечатал му пропуска за световната популярност.
Стегнат, леко статичен, но уверен, с достойнство и самочувствие, бавно и отчетливо произнасящ на арамейски словата, познати на всеки грамотен християнин, Шопов пресътворява с вътрешен драматизъм разлома у римския управник, измил си ръцете с една манипулативно произнесена присъда, с която , без да иска, завинаги остава в човешката история като убиецът на Христос.
През 2004 г.Шопов изиграва още една роля на римски патриций – на Мацаний в епоса на Робърт Дорнхелм „Спартак“.
Не желая да правя съпоставка с шедьовъра на Станли Кубрик от 1960 г., но и опитът на Дорнхелм си има своите достойнства – най – вече по линия на цялостното и обхватно пресъздаване на трагичните събития, съпътствали най – голямото и масово робско въстание в древността.
Същевременно Горан Вишнич е достоен конкурент на Кърк Дъглас като обаятелният и смел тракийски вожда Спартак.
Необходимо е да се отделят поне още четири американски филма с участието на Христо Шопов, в които  е на висота.
Той получава обемни и значими задачи в „Островът на хищниците“ (2004) на Сенли Айзъкс и „Ловец на извънземни“ (2003) на Рон Краус – Куин и навигаторът Петренко.
Партнира на големи звезди като Лоренцо Ламас и Джеиймс Спейдър, съвсем не е украшение на екрана и присъствието му е пълноценно и убедително в рамките на възможното.
За съжаление и двата проекта постигат скромен резултат основно заради слабите и вторични сценарии – в първия случай гледаме „копие под индиго“ на Джурасик парк“ (1993) на Спилбърг, а във втория – някакъв странен микс между „Пришълецът“ (1979) на Ридли Скот и филмовата версия на „Досиетата Х“ от 1998 на Роб Бауман…
„Представление под натиск“ (2009) на Долф Лундгрен го посочвам най – вече заради главната роля на Шопов – руският президент Петров – добрият екранен еквивалент на Путин, жертва на опит за терористичен атентат, а и защото със символичното финално награждаване на бодигарда си Михаил Каписта, той предава щафетата по преследване на американската киномечта на Захари Бахаров.
Христо Шопов има силно присъствие като Кедър в драматичната фреска на Роджър Йънг „Варава“ (2013),  в запомнящото се  партньорство с Били Зейн – Варава, но за съжаление първият опит за иронично поднесен екшън – хорър -  „Убежището“(2014)  на Тодор Чапкънов, финансиран щедро с американски пари, гротесково се проваля и дори самоотвержените усилия на Христо Шопов като отец Ричард не може да вдигне нивото на този неясен и неизчистен като концепция проект, след който очакванията ни са, че "Последното шоу" (2018) на Хосе Естебан Ласала, в който се подвизава като монаха и партнира на Брат Дуриф и Шарън Стоун, ще върне славата на обичаната родна звезда…
А дотогава нека  гледаме първия му документален филм "В готовност"(2016), посветен на динамичната спортна стрелба, на който е сценарист, режисьор и продуцент...

4.Станислав Яневски - скок от покрива


Надали има друг случай с роден актьор - при това от най - младите и перспективните, който на 20 години да получи роля в суперпопулярен франчайз, да стане световноизвестен и само след петилетка да потъне в забрава.За да дочака ренесанса си у нас в известни родни сериали...
Познахте героя - Станислав Яневски.
Симпатичният и стряскащ Виктор Крум от "Хари Потър и огненият бокал"(2005) на Майк Нюъл, който трябвашe да затвърди зрителската любов с хоръра на Илай Рот, продуциран от Куентин Тарантино - "Хотел на ужасите 2 "(2007), безславно е изрязан като Виктор Крум от окончателния вариант на първата част на "Хари Потър и даровете на смъртта"(2010) на Дейвид Йетс, прави опит за възкръсване като Бернар  със "Съпротивление"(2011) на Амир Гупта, след което се сбогува с мечтата за международна кариера, за да възкръсне у нас със сериалите "Под прикритие"(2011) на Виктор Божинов, където блесна като Гелето и "Столичани в повече"(2013 - 2015) на Александър Косев, запомнен като Шефер и  докаже качествата си на приличен актьор в тинейджърската драма "11а"(2016) на Георги Костов и Михаела Комитова...

5.Захари Бахаров – нова надежда


Той е българска знаменитост, най – вече заради участието си в „Дзифт“ (2008) на Явор Гърдев  и „Под прикритие“ (2010 – 2016) на Виктор Божинов, като поколението на прехода вече трайно го свързва с образите на аутсайдера Молеца и на зловещия гангстер Иво Андонов.
Захари Бахаров е актьор с харизматичен чар и ярко излъчване.
Той няма мащаба на драматичния талант на Христо Шопов , но умее да се пласира в скромни щатски и родни  продукции като „Стъклената река“ (2010) на Станимир Трифонов , търпеливо чакайки своя час и шанс, превърнали го в любимец на многомилионна и тв аудитория у нас и по света.
В България заради петте сезона на „Под прикритие“, режисиран основно от Виктор Божинов в облика на гангстерския бос Иво Андонов се налага като властелин на зрителските симпатии.
Участието му в редови американски екшъни като "Небесни шерифи"(2003) на Алън Якубович ,"Лавина"( 2004) на Марк Ропър, "Скакалци" (2005) на Йън Гилмор, "В търсене на Рин Тин Тин"(2007) на Дани Лернър, "Влак"(2008) на Гидеон Раф,„Корпорация „Война“ (2008) на Джошуа Сефтъл ,  „Двойна самоличност“ (2009) на Денис Димстър, "Студен синтез"(2010) на Иван Митов и „Ел Гринго“ (2012) на Едуардо Родригес, го довеждат до полезрението на Долф Лундгрен, наел го в „Представление под натиск“ (2009).
Добил самочувствие, в „Двойна самоличност“ (2009), се снима с Христо Шопов , бръщолевещ като Александър с апломб на български – запомнил съм култовата му реплика :  „Забравих да купя хляб!“, преди да попадне като Следователят  в екипа на Питър Уиър  в амбициозната драма „Бягството“ (2010) и в компанията на Жан Клод ван Дам като Сол в екшъна на Питър Хайъмс „Близки врагове“ (2013).
Готовият продукт се оказва посредствен екшън, но след него идва поканата от Джордж Клуни за „Пазители на наследството“ (2014) и малката, но възлова роля на напористия съветски  офицер Елия, преследващ американските си съюзници в опит да присвои част от европейските живописни платна, плячкосани преди това от нацистите.
За Бахаров 2015 г. се оказва знаменателна.
Той получава своята заслужена 20 минутна слава за прекрасната си изява като Лобода в осми епизод от пети сезон – „Твърд дом“, под режисурата на Мигел Сапошник от култовата тв епопея „Игра на тронове“.
Помня трепетът, с който изгледах епизода по НВО и удовлетворението ми от отличната работа – вкл. и английското произношение! – на Бахаров.
Аналогични приятни емоции ми поднесе като престъпника Ковальов в руската версия на сериала „Кости“ (2016), снимал се в трети епизод от първия му сезон под уверената режисура на Виктор Божинов.
Добро впечатление остави и като руския полицай в биографичната сага за Айнщайн "Геният" (2017) , епизод 6, на Джеймс Хейес.
Като най – млад от фалангата , с най – голям чар и предизвикващ непрекъснати симпатии, смятам че именно Захари Бахаров ще е избраникът на съдбата и в близко бъдеще ще ни накара отново да се гордеем, че сме българи в някоя амбициозна многомилионна продукция от мащаба на „Гадни копилета“ (2009), „Джанго без окови“ (2012) или „Спектра“ (2015).
След като австриецът Кристоф Валц успя, защо да не стискаме палци за нашето момче да стъпи на червения килим на световната кинослава?
P.S. За Нина Добрев ще пиша друг път, когато имам време, вдъхновение и харесам поне един неин филм…
Борислав Гърдев



петък, 5 февруари 2016 г.

За "Утро над родината" и режисьора Антон Маринович


На 22 октомври 1951 г. е премиерата на филма „Утро над родината“ на сценариста Камен Калчев и режисьорите Стефан Сърчаджиев и Антон Маринович.

65 години по – късно  успях да го видя и желая да споделя някои мисли за него, както и за единия от постановчиците – Антон Маринович.
„Утро над родината“ трябва да се гледа с адекватен критически инструментариум и подходящи сетива.
Той е подготвян дълго, сценарият първоначално се е казвал „Билет за републиката“, сниман е с любов и вдъхновение.
Това е творба за поривите на поколението, впрегнато в изграждането на една утопия – на най – прогресивния строй.
Днес на усилията на тези младежи да строят новия живот с кирки и лопати гледаме с горчива ирония и присмивайки се, но преди седем десетилетия това е била актуалната действителност у нас.
Имало е ентусиазъм – та през 1951 г. са минали само седем години от т.н. революция, а нима и ние не очаквахме със същото желание новото начало  след 4 февруари 1997 година?!
Специално за работата през нощта и  преизпълнението на нормите съм слушал разказ от моя учител по литература в гимназията, който напълно се покрива с показаното във филма – на отговорниците наистина им е било трудно да укротяват енергията на младежите, които тайно са ходели да копаят и нощем, за да бъдат ударници!
„Утро над родината“ е едновременно творба за инициацията и приобщаването на интелигенцията – Бобчев – Любомир Кабакчиев към новите реалности, опус за социалистическото строителство, изпълнен с песни и маршове, поради което някой озлобен негов противник би го приел за бригадирски мюзикъл и официозна чалга и трилър, тъй като на обекта има врагове и противници на строя – Велизаров – Апостол Карамитев и Монката – Йордан Матев  (въоръжен с пистолет!), които трябва да бъдат разобличени и обезвредени.
Бобчев ще провали пъкления план на Велизаров, няма да се подведе на интригантските му номера и с последни усилия на волята ще пререже с ножчето си шнура, предотвратявайки взривяването на язовирната стена, а с това закономерно печели чувствата на Надя – Жени Божинова.
На финала всички дружно маршируват, пеейки окрилени като горди първенци, строители на соца.
В „Утро над родината“ се кръстосват влияния на съветското и американското кино, досущ както в  „Отново в живота“( 1947) на Стефан Топалджиков.
Това е естествено и закономерно.
Трудовият героизъм и усилието за спасяването на язовирната стена са пресъздадени от операторите Бончо Карастоянов и Константин Янакиев ярко експресивно в стила на Анатолий Головня и Едуард Тисе – операторите на Пудовкин и Айзенщайн, а песните, покриващи като музикален килим повествованието, ще ни отведат към класиката на Джон Форд „Колко зелена беше моята долина“ (1941), в която ирландските миньори в дни на радост и скръб постоянно пеят.
И тъй като става дума за композиции, при нас композиторът Тодор Попов създава истински хит – евъргрийн „Свири хармонико, свири!“, която десетилетия звучи по програма „Хоризонт“ на БНР.
Тогавашната критика – Любомир Михайлов, Нешо Давидов,Йордан Величков,  Чавдар Гешев, приема благосклонно появата на „Утро над родината“, все пак това е прощъпалникът в съвременната тема на току – що одържавената ни кинематография!
В по – ново време интересни обобщения прави Александър Грозев.
В „Начало на българския социалистически игрален филм (1950 – 1956), анализирайки в съпоставка „Утро над родината“ и „Димитровградци“ отбелязва, че те „ са своеобразен емоционален документ на своето време, оставило следите си в искрения порив на цяло едно поколение да строи социализма и преобразява себе си.“ И още „…колективният труд е висша ценност в новото общество и неговият дълбок нравствен и социален смисъл е преди всичко във въздействието, което оказва върху формирането  на колебаещи се и несъзнателни герои, каквито са Бобчев, Щерьо Барабата и други някои герои от „Утро над родината“ и „Димитровградци“ .
Не са пропуснати и греховете на „нормативните предписания“ на „догматичната естетика“, вследствие на което киното ни“ предпочита да изобразява промените на живота, удивителната смяна на пейзажа и урбанизацията на страната, вместо да надникне в света на индивида и там да открие новото.А това неизбежно го води към елементарност на внушенията и тезисна преднамереност на конфликтите.“
( сп.“Киноизкуство“, год.32, бр.1, 1977, стр.62 - 63).
От днешна гледна точка основната слабост откривам в сценария на Камен Калчев – тезисен, с предпоставени конфликти и непълноценно изградени образи.
Куриозното е, че благодарение на опита, който Антон Маринович, иначе по професия юрист, има зад гърба си в киното – три филма, от които в първия – „Изпитание“ (1942) е помощник – режисьор на Хрисан Цанков, а след това на  „Ще дойдат нови дни“ ( 1945) и „Иван Сусанин“ (1949) е самостоятелен постановчик – актьорите на екрана не звучат съвсем дървено и фалшиво.
Интимната линия Бобчев – Надя закономерно страда от скованост и свенливост, но като цяло актьорите играят естествено и непринудено – отбелязвам циганското присъствие в лицето на Георги Калоянчев – Сали, Нейчо Попов – Ахмед и Иван Обретенов – Васе, злодеите Велизаров и Монката, разкрити запомнящо се ефектно от Апостол Карамитев и Йордан Матев, Стойчев в сочното присъствие на Рангел Вълчанов, земният и правдив Красимиров на Димитър Бочев, обаятелният Петър Димитров, който в сюжета трябва да е съответникът на Георги Димитров на обекта.
Повече патетика откривам в представянето на Георги Георгиев – Гец като Шлосера, докато Бобчев на Любомир Кабакчиев е истинско откритие за режисьорите – интелигентът, изтъкан от комплекси, който с готовност се приобщава към колектива, ограмотява ромите и накрая е героят – спасител на язовира.
В три сцени се мярка с безмълвна ухилена физиономия Коста Цонев, но явно постановчиците са преценили, че му е още рано да става звезда и са го лишили от реплики пред камерата.
Харесвам уверената и стабилна режисура на Сърчаджиев и Маринович, умението им да разказват интересно, увлекателно и стегнато в рамките на 82 минути.
Не случайно за стила на Маринович видният киновед и филмов историк Александър Александров ще отбележи , че е „характерен с бърз кинематографичен ритъм и с умение да намира равновесие между занимателното и психологическото начало.“ ( „ В света на киното“, илюстриран справочник в три тома, том 1, 1983, стр.436)
Следите на тоталитарния социализъм са налице, но интересно, не дразнят  - само един портрет на Сталин и крилатата фраза – „Сталин – мир“ ( в разгара на корейската война!), бюст на Димитров, ликове на Георги Димитров и Вълко Червенков, строителната бригада – каква чест! – носи името на вожда, а за да се приобщят  феновете на лайпцигския герой в началото на филма се мярка плакат с красноречивия призив – „С Димитров напред към социализъм!“
Квинтесенцията на творбата се съдържа в сакралния слоган, закачен точно срещу язовирната стена - „С пот градим, с кръв браним!“  - точно, ясно и категорично!
…Обхванал съм почти всичко от  Антон Маринович, от чиято смърт на 26 март 1976 г. се навършват 40 години.
Той не засне цветен кинофилм и си остана докрай верен на черно – бялата лента.
За 25 години поставя 14 творби – на една е помощник – режисьор, на  по две е сърежисьор и съсценарист, в актива си има дори новела и екранизирани опера и пиеса.
Рядка работоспособност и щастлива творческа реализация в България!
Днес повечето от филмите му се гледат със снизходителна усмивка (близък мой приятел нарече „Утро над родината“ помпозен видеоклип на тоталитаризма и идеологическа пропаганда за промиване на мозъци!), но като цяло  не дразнят прекалено като ретро или музейни експонати.
Съпоставката с „певеца на браздите“ Дако Даковски е стъписваща.
Даковски има пет филма в кариерата си, но само историческите „Под игото“ ( 1952) и „Калоян“ ( 1963) са гледаеми.
Общуването с „Неспокоен път“ (1955) и „Тайната вечеря на Седмаците“, (1957)  си е жива мъка (При съответната нагласа „Тайната вечеря на Седмаците“ може да се възприеме като бледа селска шега над тогавашните нрави, с която се изобличава неизкоренения още кулашки дух), докато „Стубленските липи“ (1960) чупи тъпомера като пропаганден комикс, в който Мирослав Миндов - Петко Стубленски като deus ex machinа решително и безупречно  преодолява проблемите на текезесето в родното си село…
При Антон Маринович картината е по – пъстра и нееднозначна.
Амбициите му да претвори на екран родната класика довеждат до един посредствен резултат – „Снаха“(1954) по  Георги Караславов и две сравнително успешни адаптации по Елин Пелин – Гераците“ (1957) и „Сиромашка радост“( 1958).
Съвременността си остава неговата ахилесова пета, но нея той я атакува и посредством новелата – „Другото щастие“ (1960)  и чрез психологическата драма  - „По тротоара“ (1967), в която доктор Евгени Христов – Иван Андонов спечелва сърцето на Магда – Ани Бакалова, но три години след първата им среща и задължителното стажуване в Родопите, откъдето се завръща сериозен и отговорен човек.
Не забравяме култовият „Ребро Адамово“(1956), в който Любомир Кабакчиев – Стефанов ограмотява не цигани, а българо – мохамеданката Зюлкер – Емилия Радева, изтръгвайки я от средновековното й битие и превръщайки я в поредния щастлив труженик – педагог на социализма и в своя съпруга…
Новата действителност режисьорът пресъздава и със средствата на екшъна и трилъра.
Постиженията му са повече от скромни, а филмите му се оказват тенденциозни и очевадно манипулативни.
Най – слабият от поредицата е граничарската сага „Наша земя“ (1953), в която Апостол Карамитев е смелият и безстрашен капитан Велков, предотвратил инцидент  на турско – българската граница, триото Гец, Коста Цонев и Апостол Карамитев от „Утро над родината“ е използвано като проверено оръжие в снимането на нелепата кримка на Александър Хаджихристов „Нощта срещу 13 – ти“(1961), в която майор Панов – Коста Цонев разкрива тайната на близнаците Примови, от които единият  - Тодор е технически ръководител на строителни обекти, а другият  -  Първан е чужд шпионин и вредител, убил в нощта срещу 13 – ти март родния си брат…
И двамата са изиграни от Апостол Карамитев с лекота, но без артистичен финес, като все пак се запомня зловещата му гримаса на финала, когато злодеят е  разкрит и заловен.
 Георги Георгиев – Гец ще преживее драмата на измамения капитан Продан  Липовски в „Златния зъб“( 1962), на който Маринович е съсценарист с Костадин Спасов, а Любомир Димитров ще се опита да вдъхне човешка топлина и интелигентност на митичния Авакум Захов в първата екранизация на „Приключение в полунощ“( 1964), която Маринович осъществява с помощта на Кирил Войнов, въпреки че финалният маскарад с фалшивата  брада на разузнавача   издава лош вкус…
В началото обаче – след „Ще дойдат нови дни“( 1945)  -  е бригадирската ода „Утро над родината“, налагането на екран на куп млади актьори, превърнали се впоследствие, заедно с операторите  Бончо Карастоянов и Константин Янакиев, в стожери на родното ни  кино, както и толкова популярната песен на Тодор Попов „Свири хармонико, свири!“…
Борислав Гърдев