"Мостът на шпионите"

"Мостът на шпионите"

Той се казва "Глиникер" и се намира в Берлин.

На него двете свръхсили през Студената война без много шум и след мъчителни пазарлъци си разменят взаимно заловените агенти.

Но всъщност „Мостът на шпионите“ на Спилбърг обръща малко , но  съществено внимание на импозантното съоръжение.

На преден план е съдбата на американски адвокат от Бронкс  Донован, специалист по застрахователни казуси, който без собствено желание внезапно нагазва в мътните води на Голямата политика.

Джим Б.Донован на случаен принцип е определен от колегите  си да бъде защитник на заловения руски шпионин Рудолф Абел – Марк Райлънс.

Оттук  сюжетът на филма тръгва стремглаво напред.

Ченгета и съдии желаят претупан процес, с който врагът да получи смъртно наказание.

Донован обаче е продукт на американската демократична правова система.

Дори в жестоките години на Студената война той се бори за правата на своя клиент, протестира срещу обиска, направен без прокурорска заповед, обжалва смъртната присъда пред Върховния съд на САЩ и накрая в миг на провиденческо просветление предлага на съдията по делото  Байърс – Дейкин Матюс  спасителен ход.

Смъртната присъда да бъде заменена със затвор, като Абел се запази за евентуална бъдеща размяна със заловен американски шпионин.

Историята, независимо че почива на реални събития, е можела да бъде реализирана като напрегнат екшън в стил Джеймс Бонд – първият филм за Бонд – „Доктор Но“ излиза през 1962, последният „Спектър“ го гледахме съвсем скоро.

Можело е да се направи и бравурно изпълнено с обрати и романтика криминале в комична окраска, каквото ни предложи Гай Ричи с „Мъжът от U.N.C.L.Е “.

Спилбърг и сценаристите му Мат Чармън, Джоел и Итън Коен залагат на човешката драма в конфликта.

Не знам дали са гледали шедьовъра на Сава Кулиш „Мъртъв сезон“ (1968), разказващ аналогична история или по – скоро са се придържали към стилистиката на романите на Джон Льо Каре – особено натрапчиви са асоциациите с „Шпионинът, който дойде от студа“(1963), с екранизация от 1966 , но са създали пределно достоверен, реалистичен, изпълнен със спотаена болка и тъга филм, в който конфликт на тихия фронт, предвещаващ глобален сблъсък и катастрофа, лежи на плещите на редови американски адвокат, изпратен с посредническа мисия като частно лице, принуден  да направи невъзможното – в Източен Берлин да размени Абел за двама американски граждани – Франсис Гари Пауърс – Остин Стоуел и студентът по икономика Фредерик Прайър – Уил Роджърс.

Облягайки се на стабилната и функционална драматургия, която умело балансира върху преживяванията на Донован, преплетени умело с драмите около Абел, Пауър и  Прайър, Спилбърг прави следващия си важен и необходим ход – да възложи възловата роля на Донован на своя  приятел и изключителен актьор Том Ханкс.

Ханкс  е вече  на възраст, догодина ще чества 60 – годишен юбилей, погледът му излъчва носталгия, тялото му е натежало, говори по – бавно, но все така убедително, целенасочено и ясно и въпреки това е на абсолютна висота.

Изгражда правдиво и достоверно , с топлота и достойнство образа на адвоката Донован, който всъщност е квинтесенцията на представата ни за добрата същност на Америка – порядъчност, честност, смелост,увереност в демократичните ценности, неафиширан, но мотивирано отстояван патриотизъм.

Наблюдавайки го сгушен в шала си, след открадването на балтона му, закрачен непоколебимо към съветското посолство в Източен Берлин, се сетих за великата сянка на Джеймс Стюарт, източена зад него.

Сякаш легендарният мистър Смит от шедьовъра на Франк Капра от 1939 г. се беше прехвърлил от Вашингтон в източногерманската столица и със същия си оптимизъм и вяра в демократичните американски принципи бе готов на нов 23 часов дебат за отстояване на убежденията си.

Харизмата и талантът  на Ханкс вършат своето очаквано чудо.

Филмът се гледа с интерес и внимание, без да има престрелки, гоненици, автомобилни каскади и начупени витрини.

Но има надлъгване, сложни преговори, сондажи, напрежение, непоносимо очакване.

Защото и залогът е огромен – два човешки живота срещу един.

По тази причина и хепи ендът идва след добре свършена, но много напрегната и изтощителна работа, вследствие на което героят Донован  се прибира в къщи, без да бъде посрещнат с овации дори от близките си, които знаят, че е на лов за сьомга и мигът на неговия триумф, в който  всепроникващата телевизия го обявява за национален герой,  го проспива, проснат напреки на леглото в семейната спалня, но с чувство на изпълнен граждански дълг.

Този детайл говори повече от всякакви патетични доводи и може да бъде изваян само от ръката на  Стивън Спилбърг.

А че Спилбърг е майстор, намиращ се във върхова форма  е извън всякакво съмнение.

Вярно,напоследък снима по – рядко и интересите му са все в историята – „Мюнхен“( 2005), „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“( 2008),“Боен кон“ (2011),“Линкълн“( 2012), но и с новия си филм доказва, че е класен автор, умеещ да разказва умело и ненатрапчиво, постигайки внушения с чисто кинематографични похвати – споменавам само мълчаливото дебнене между пасажерите и Донован в метрото, обрамчващо филма – в началото, когато е намразен като защитник на руски агент и на финала, когато вече е знаменитост, смразяващите сиви тонове, в които е представен Източен Берлин – прекрасен оператор е Януш Камински! -  в момента на изграждането на Стената -  и особено онази шокираща сцена, в която пътуващият във влака Донован става безпомощен свидетел на убийството на младеж, пожелал да прехвърли стената и застрелян като улично куче от войниците на ГДР.

„Мостът на шпионите“ бележи още една съществена промяна – няма го постоянният филмов композитор на Спилбърг Джон Уйлямс, но за сметка на това Томас Нюман е достоен негов приемник и композициите му са на висота.

Същото може да се потвърди и за постоянният монтажист на големия режисьор – Майкъл Кан, съумял да вмести тази напрегната сага в рамките на 142 минути.

След изчитането на финалните надписи се замислих върху иронията на историята.

Филмът го гледах само дни след парижките атентати, но веднага си дадох сметка за неговата навременност и актуалност.

Двоумях се само дали в днешното озъбено и агресивно време правителствата на великите сили биха  използвали доброволец като Донован и дали  услугите му щяха да  са толкова ползотворни.

Сигурен съм в едно – дори сега, при толкова пролята кръв и трупове на невинни граждани – примерът на смелия адвокат Джеймс Донован трябва да ни е ориентир и модел – за поведение, доблест и борба с предизвикателствата в живота ни.

Борислав Гърдев

„Мостът на шпионите“, 2015, 142 минути, реж.Стивън Спилбърг, производство Dream  Works,20  th Sentury Fox, разпространител „Александра Филмс“

Уди Алън на 80 години

Не е за вярване, че на 1 декември Уди Алън Кьонигсберг, прочутият драматург, сценарист, режисьор, актьор и музикант, става на 80 години.

Толкова е плодовит, активен и целеустремен, че просто е трудно за осмисляне фактът, че още от 1953 г. той пише срещу 20 долара седмично вицове за Дейвид Олбър, че след завършване на гимназия през същата година сключва петгодишен договор  с прочутата агенция „Уйлям Морис”, че от 1958 г. работи като сценарист за Шоуто на Сид Сийзър, а от 1960 г.за Шоуто на Гари Мур, получавайки по 1700 долара седмично, през 1964 г. цената му вече скача на 5000 долара седмично като комик, а на следващата година излиза и първият игрален филм по негов сценарий – комедията „Какво ново, котенце?” на реж.Клайв Донър.

През 1966 г.прави своя пробив в литературата –на 20 януари в сп.”Ню Йоркър” излиза „Кореспонденцията Госаж – Вардебедян” ( по – късно ще издаде 3 сборника с разкази и фейлетони – „Квит сме”,1971,  „Без перушина”, 1975 и „Странични ефекти”, 1980) и в театъра – на Бродуей на 17 ноември 1966 г. е премиерата на пиесата му „Не пийте водата!”, поставена от Станли Прейджър и играна 598 пъти .( Той ще напише общо 6 пиеси).

През 1968 г. започва снимките на пръвия си самостоятелен филм, на който е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля – ексцентричната комедия „Вземай парите и бятай”.

Започва бавното изкачване на филмовия Олимп.

Смятаният за интелектуалецът на американското кино всъщност няма нито висше образование, нито специална квалификация във филмовия бизнес.

Алън обаче упорито се самообразова.

Той поглъща руската и американската литературна класика в лицето на Толстой, Чехов, Хемингуей, Фокнър, Фицжералд, Стайнбек, гледа филми още от тригодишна възраст и усърдно следи развитието на колосите Ингмар Бергман, Акира Куросава, Федерико Фелини, Жан Рьоноар, Жак Тати, Рене Клер, Станли Кубрик...

В света на комедията негови учители са на първо място братя Маркс – царете на фарсово – ексцентричното комично зрелище, Бъстър Кийтън, Лоръл и Харди и Чарлс Чаплин.

С основание твърди, че в сравнение с творбите на Бъстър Кийтън филмите на Чаплин „са много по – забавни и много по – интересни”.

От Чаплин той се учи на драматургическо и режисьорско майсторство, на умението адекватно да се пласира пред камерата, да направлява творчески екип, да работи с актьори, да осигурява нужното му финансиране и когато е необходимо дори да пише филмовата музика за продукцията – както става с „Поспаланко” през 1973 г.

Уди Алън първоначално минава през етапа на атрактивните и ексцентрични комедии, в които  преосмисля и осмива всички онези стожери, смятани за основата на световната литературна и филмова класика.

Творбите му са забавни, но и лековати, изпълнени с цитати и абсурдни обрати, на тях можем и да се смеем от сърце, но и да се прозяваме от скука – зависи от нагласата, с която  гледаме „Банани”(1971), „Всичко, което бихте искали да знаете за секса”(1972), „Поспаланко”(1973) или „Любов и смърт”(1975).

Коренната промяна настъпва с авторския му филм „Ани Хол”(1977), за който печели 4 награди „Оскар”, вкл.за филм и режисура.

Уникалното е, че той научава за триумфа си на сутринта, след като се завръща от ангажимента си  в „Бара на Майкъл”, където свири на саксофон и след като по телефона чува възторжения вик на филмовия си агент!

Със стария образ на Уди е свършено окончателно и безвъзвратно ( подобно на малкия човек Чарли, загубил се завинаги след „Великият диктатор”, 1940) – няма го ексцентричния аутсайдер, на преден план  изпъква вече нюйоркския, а по – късно и европейския заможен интелектуалец от средната класа, страдащ от истински или въображаеми психични проблеми, търсещ смисъла на своя живот, често изпадащ в житейска и творческа криза, в невероятни конфликтни ситуации, от които с големи усилия се измъква с помощта на поредната си красива спътничка и муза, която може да се казва Марго Хемингуей, Даян Кийтън, Миа Фароу, Скарлет Йохансон или Марион Котияр.

По – късно критиците ще ги нарекат негови музи, с две от тях ще живее продължително време – Кийтън и Фароу, с Фароу дори ще стигнат до съд след като я сменя за осиновената си дъщеря Сун И, но скандалите около личния му живот никога не са пречели на неговата кондиция и творческа продуктивност.

След „Ани Хол” американската и световната кинокритика започва да възприема Уди Алън насериозно.

Той си извоюва уникално място във филмовата индустрия.

Снима срещу солидни хонорари ( 3, 75 милона долара през 1981 г.!) по същество студийни филми, които си избиват разходите основно в Европа, но винаги за него има осигурено финансиране.

Работи постоянно, непрекъснато, с удивителен ентусиазъм, при него суперзвездите се съгласяват да работят срещу смешни възнаграждения, творбите му задължително се показват на най – реномираните фестивали в Кан или Венеция, тях ги очакват като събитие в целия свят и ги рецензират най – влиятелните кинокритици.

А Алън реализирва софистицирани философско – сатирични комедии, енциклопедия на човешките фобии и комплекси, сменяйки ги с откровени драми или забавни комедийни опуси, които буквално ни карат да се скъсваме от смях.

И така вече пет десетилетия.

Снима  за телевизията – през 1971 г. за WNET Channel 13  „Мъже в криза” , през  1994 г., когато екранизира своята пиеса „Не пийте водата” за  АBC и през 2015 за Amazon Studios, сериал с продължителност 6,5 часа, а без никакво прекъсване пуска на екран „като добре препечени курабийки” своите филми, които вече надминаха цифрата 50 !

Еднакво е добър като постановчик на чисти драми като „Интериори”(1978) , „Септември”(1987), „Другата жена”(1988), „Престъпления и прегрешения”(1989), „Алис”(1990), „Сенки и мъгла”(1991), „Мач пойнт”(2005), „Мечтата за „Касандра”(2007), „Син жасмин“ ( 2013) , „Почти нормален“(2015), на проникновени мелодрами, стъпили стабилно на неговите спомени от детството и младостта –„Манхатън”(1979) „Спомени от звезден прах”(1980),”Бродуейският Дани Роуз”(1984) „Пурпурната роза от Кайро”(1985), „Радиодни”(1987)  и „Едипово разтройство”(1989), на мюзикъли „Всеки казва : „Обичам те!”(1986), на драматични комедии като „Зелиг”(1983) и „Мелинда и Мелинда”(2004), както и най – вече на неговата запазена марка – бляскавите философско извисени и бравурни творби, които по Чаплинов аналог бих определил като комични мелодрами, където е неговатая сила и които най – много се харесват от многобройните му фенове .

В дългия списък аз поставям „Секс комедия в лятна нощ”(1982), „Хана и нейните сестри”(1986), „Съпрузи и съпруги”(1992), „Мистериозно убийство в Манхатън”(1993), „Куршуми над Бродуей”(1994), „Могъщата Афродита”(1995), „Дребни мошеници”(2000),  „Проклятието на нефритения скорпион”(2001), „Холивудски край”(2002),”Животът и всичко друго”(2003) „Скандал”(2006), Вики Кристина Барселона”(2008) , „Каквото и да е” (2009) , „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”(2010),“Полунощ в Париж“ (2011), „На Рим с любов“ (2012), „Магия в полунощ“ (2014)…

При такава продуктивност и работоспособност се получават и повторения – на образи, сюжети, филмови локации, дори на така любимите ни афористични и остроумни негови обобщения.

При него също настъпва срив, допуска гафове с недоизчистения жанрово „Да разнищим Хари”(1997), черно – белият „Знаменитост”(1998) е   творески каприз на самодоволен мастер, ехидно наблюдаващ панаира на суетата на добре познатите й звезди, „Сладък и гаден”(1999) се оказва с ограничен потенциал и е интересен най – вече за своя създател, за да стигнем до голямото разочарование „Мелинда и Мелинда”(2004), неуспешният опит на Уди Алън да разкаже двукратно една история – като комедия и драма.

Това налага емиграцията му в Европа, приключила през 2008 г., когато след заснети четири филма и презаредени батерии,  се завръща в родния си Ню Йорк ( да не забравяме, че той винаги се е възприемал като момчето от Бруклин със своите хокейни и   баскетболни пристрастия), за да реализира  „Каквото и да е” (2009) , „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”(2010) , „Син жасмин“(2013), донесъл му „Оскар“ за оригинален сценарий, „Почти нормален“(2015)…

Пишейки за Уди Алън си давам сметка за удивителното и уникално съчетаване на щедър талант с подходящи условия за неговото развитие , каквито, оказва се, днес могат да предложат само САЩ и Западна Европа, при това за ограничен брой свои любимци.

Уди Алън е един от тях.

Той е привелигированият хроникьор на човешката комедия от 60 – те години на миналия век досега.

Работейки в шоубизнеса толкова дълго  Алън изминава трънливия път от наемник – писач на скечове до пълноценен автор на своите творби.

Такива щастливци в целулоидния свят са наистина много малко – сещам се за Чаплин и Кубрик и именно поради това продължавам да подкрепям креативните търсения на този бруклински мъдрец ,  да чакам с нетърпение всеки нов негов филм , знаейки добре, че Уди Алън има с какво да ме изненада .

Дори на тази нетипична за него патриаршеска възраст.

Борислав Гърдев

България в криза

Ситуацията в България през втората половина на 1990 г. е напрегната и взривоопасна.

Проведените на 10 юни избори за 7 ВНС са спечелени от БСП.

Разочарованието сред младата опозиция от СДС е огромно, но независимо от гражданското неподчинение и студентските окупационни стачки , лумнали още от 11 юни 1990 г. лидерът на СДС д – р Желев признава изборните резултати.

Съществуват съмнения за манипулации, за 500 000 фалшиви гласа, с които бившите комунисти печелят 211 мандата, но всичко заглъхва към края на лятото.

Нещо повече – в интервю за вестник „Начало“, орган на АСП, Желев дори се изтърва да каже, че е по – добре БСП да управлява, за да си сърба сама надробената от нея попара.

Луканов като опитен икономист и управник, спечели си славата на реформатор, след свалянето на диктатора Тодор Живков от власт на 10 ноември 1989 г. съзнава            , че ще му е много трудно сам да прави непопулярни икономически реформи. Ако и да е премиер от 5 февруари 1990 г.

Той е сред малцината, знаещи какво го очаква голяма част от населението, ако дръзне да реформира системата.

 Изготвена е стратегия  за действие, дело на известната  двойка американски експерти Ран – Ът,помогнали на родния екип, ръководен от проф. Иван Ангелов  , която е в обем от 600 страници и е готова  на 9 октомври.

Премиерът обаче не иска сам да прави прехода към пазарна икономика и упорито търси сътрудничество със СДС за съставяне на коалиционeн кабинет.

Опозицията отказва да дели отговорността с управляващите и се налага на 21 септември 1990 г. Андрей Луканов да представи второто си самостоятелно правителство.

Докато е на  власт той отлага започването на реформите.

Неговите усилия са съсредоточени основно в трансформирането на политическата власт на бившите комунисти в икономическа с раздаването на куфарчетата с пари за новоназначените червени милионери, в разграждането на репресивния апарат, където дейно му помага вътрешния министър Семерджиев, който за благодарност след това става и вицепрезидент, а като последствие хиляди бивши служители на МВР са освободени, създавайки гръбнака на бъдещата мутренско – олигархическа мафия у нас.

Досиетата на бившите агенти на ДС са старателно почистени, изнесени или унищожени, а като капак на всичко и в резултат на бушуващата  у нас икономическа криза се стига и до мораториума по плащането на външния ни дълг от 12 април 1990 г.

Положението през  есента на 1990 г. у нас е видоизменено в сравнение с лятото на същата година.

БСП е в изолация, ако и да управлява.Тя е принудена да отстъпи част от властовите си ресурси, за да тушира частично общественото недоволство.

Важен етап от този процес е сдаването на президентския пост на опозицията.

Първо действащият президент /председател / Петър Младенов , съратник на Луканов  от 10 ноември 1989 г., е елегантно отстрелян с майсторски поднесения на 14 юни  тв компромат с прословутата му реплика –„Най – добре е танковете да дойдат!“, довел до оставката му на 6 юли, а след това се стига и до сделката на контактната група във ВНС,чрез която на 1 август лидерът на СДС Желю Желев става президент, а като компромис той предлага за свой заместник ген.Атанас Семерджиев.

СДС се разделя с безспорния си водач и морален стожер, а властта в съюза е поета от буйния и непредвидим д – р Петър Берон, оказал се костелив орех за бившите комунисти, докато не бъде отстранен от бившия си ментор Желев в разгара на политическата криза на 2 декември  с обвинението, че е чел досието му, в което фигурира като агент на ДС  Бончо.

Два дни по – късно по искане на Петко Симеонов НКС на СДС гласува оставката му и Берон е сменен от Филип Димитров.

 Логично на следващата година, след като подписва конституцията,Петър  Берон напуска и СДС.

Усещането за нетърпимост и нищо не случване от лятото на 1990 г. ескалира до подпалването на Партийния дом на 26 август, като  два дни по – късно полицаите  набързо ликвидират  и прочутия Град на истината.

Установената патова и паритетна систуация  се точи още три дълги месеца.

Помня много добре какво представляваше България по онова време, в частност нейната столица.

В София за пръв и последен път в НДК се проведе  фестивалът на българския игрален филм.

Присъствах на повечето премиерни прожекции.Атмосферата бе унила и тягостна.

Видях с очите си отнасянето от хеликоптера на  петолъчката от Партийния дом под ободрителните възгласи на събралото се множество на 4 октомври и помня, как , прибирайки се, към дома на моите роднини в квартал „Надежда“, крачех по улиците на смълчания град, който в условията на суров режим на тока , бе придобил призрачния облик на окупиран от зъл нашественик мегаполис.

Неизбежен бе и следващият сблъсък.

Получил президентската власт СДС се прицели и в изпълнителната.

Сега, от дистанцията на изминалите години, ми е ясно, че това е било едно романтично изсилване, гонене на невъзможна  мечта.

Опозицията нямаше мнозинство във „великия парламент“, а и общините бяха в ръцете на кадри на БСП.

Въпреки това усещането за нетърпимост и непоносимост към установеното статукво, така добре описано в „Задочните репортажи“ от Георги Марков, роди поредния конфликт.

Във ВНС текат безконечни спорове около основните закони, касаещи бъдещето ни – департизирането на държавния апарат и Законът за земята.

След дълги обструкции и караници е приет компромисен Закон за земята  на 12 март 1991 г.

Преди това обаче започва втората окупационна студентска стачка на 5 ноември , която се оказва много по -  решителна , безкомпромисна и радикална от лятната.

Окупирани са основните университетски центрове  и важни пътни артерии в страната.

Студентите са подкрепени от синдикатите, въпреки че новоизбраният президент Желев все пак ги призовава да прекратят стачните си действия, тъй като политическите сили търсят изход от кризата.

На 1 ноември в емоционална реч Луканов заявява в парламента, че неприемането на неговата правителствена програма означава неминуем икономически и политически крах на страната.

На 10 ноември, точно година след свалянето на Тодор Живков, успоредно с бденията със свещи, ръководени от отец Христофор Събев, БСП провежда многохиляден митинг в подкрепа на кабинета.На него Луканов си изпуска нервите и нарича протестиращите негови опоненти „погромаджии, сини щурмоваци и неофашисти“

И това в разгара на незабравимата „Луканова зима“, когато от 5 часа сутринта се редяхме на опашки, за да получим срещу купони мляко, хляб, сирене и колбаси, а след това хуквахме  към бензиностанциите, улучвайки пускането на тока, за да си  напълним тубите с нафта!

Чашата на търпението прелива и на 26 ноември „Подкрепа“ обявява обща стачка.

Лидерът на синдиката д – р Тренчев решително призовава  хората  – „да напуснете работните си места и да защитите устоите на бъдещето и демокрацията в страната“.

Вестник „Дума“ излиза със симптоматично  заглавие „България работи, „Подкрепа“ стачкува“, но след като е окупиран за цял ден „Орлов мост“ в столицата, а в битката се включва и бургаския гигант „Нефтохим“ за всички става ясно, че дните на Лукановото правителство са преброени.

На 28 ноември стачкуват 700 000 души в 80 града,а правителството се опитва да умилостиви студентите, вдигайки  набързо стипендиите им  със 75%.

На 21 ноември СДС в нарочна декларация подкрепя обявената от „Подкрепа“ стачна готовност.

Помня добре налудничавата еуфорична обстановка от онези неповторими дни.

Огромните митинги пред храм – паметника „Александър Невски“, появата на барети в парламента, което предизвика страхотен скандал и мънкането на вътрешния министър Пенчо Пенев, че не знае кой ги е повикал, искането на оставка на правителството на Луканов, срещу което се обяви само Румен Воденичаров, мигновено изключен от СДС, както и блестящият стихотворен експромт на парламентарния доайен Йосиф Петров, съумял в най – драматичния момент на 29 ноември при подаването  на оставката на премиера , да го изпрати с благите думи – „Честит ти имен ден Андрей, честита и оставка!“

Отпушеното народно недоволство  ражда нов кабинет.

Той ще бъде наречен „правителство на националното съгласие и на надеждата “.

Ще го оглави на 20 декември /до 8 ноември 1991 г./ юристът Димитър Попов, същият, срещу когото се отправят само преди месеци жестоки обвинения, че като секретар на ЦИК на изборите от 10 юни има вина за фантомните 500 000 гласа, с които БСП е спечелила.

Съмненията обаче са забравени .

Правителството не е доминирано от СДС, както се иска на опозицията, но все пак сините получават ключови министерства – на финансите – Иван Костов, на индустрията, търговията и услугите  – Иван Пушкаров и вицепремиер Димитър Луджев.

За дързостта си да заеме министерското кресло без партийната благословия Пушкаров е изключен от БСДП лично от д – р Петър Дертлиев.

Правителството на Попов успокоява страната , освобождава цените на стоките на 1 февруари 1991 г., успява до лятото на 1991 г. да овладее инфлацията след премиерския вопъл – „За Бога, братя, не купувайте!“, с временните тричленни управи вкарва в местната власт представителите на опозицията и  стартира процеса по преобразуване на държавните и общински предприятия в еднолични търговски дружества с постановление № 179 от 13 септември 1991 г.

Постепенното изтласкване на БСП от политическата власт продължава през цялата 1991 г.

Върхушката на бившите комунисти печели важна стратегическа победа с приемането на несъвършената, но все пак демократична по дух конституция на 12 юли 1991 г. и гласуваният впоследствие на 16 август Закон за Конституционния съд.

Срещу основния закон  обаче се обявява групата на 39 – те  депутати от СДС, които напускат парламента на 14 май 1991 и обявяват гладна стачка, продължила от 10 до 19 юли. Разцеплението в СДС приключва – тогава – на 18 юли с появата на СДС – либерали.

Ядрото около 39 – те формират „Национално движение за демокрация СДС“.

След приемането на конституцията е въпрос на време разпускането на вече излишното Велико народно събрание.То приключва своята дейност на 2 октомври .

11 дни по – късно се провеждат по системата „две в едно“ оспорвани избори за 36 ОНС и за кметове и общински съветници.

Спечелени са „ с малко, но завинаги“ от СДС – движение, което сформира кабинет на Филип Димитров, подкрепяно първоначално и от ДПС на 8 ноември 1991 г.

„Правителството на реформата“ започва дейността си при небивал ентусиазъм,  засилил се   след победата на президентските избори на 19 януари 1992 г., на които е избрана двойката Желю Желев – Блага Димитрова.

Кабинетът  ще падне  след поискания от Филип Димитров  вот на доверие на 28 октомври 1992 г., но това е вече съвсем друга история.

Която обаче има връзка с перманентната криза, тресяща ни вече четвърт век, с несвършващия преход, пропиляната енергия на народа и  неполучената възможност за водене на справедлив и достоен живот.Съмнение, което започна да се загнездва в съзнанието ни още тогава – през студените зимни  дни на 1990 година.

Борислав Гърдев