събота, 18 ноември 2017 г.

Шумна парична афера разтърсва България преди 90 години

           
       Шумна парична афера разтърсва България преди 90 години


  При управлението на Демократическия сговор на проф.Александър Цанков малко преди да започне т.н.стабилизация на капитализма в страната, все още се усеща диханието на кризата след катастрофално приключилата Първа световна война.
Макар че в обръщение се намират банкноти от 4 милиарда лева БНБ изпитва сериозни затруднения от допълнителни количества  за задоволяване на потребителските нужди.
Управителният съвет на банката гласува за нова емисия банкноти с номинал 500, 1000 и 5000 лева.
Поради голямата нужда и липса на време банката се принуждава да пусне емисия само от 5000 лева, която да се отпечата не в чужбина, а у нас,  в Държавната печатница.
За 45 дни, в началото на октомври  1924 г.първите серии от емисията са пуснати в обръщение.И тъй като върху банкнотата от 5000 лева е отпечатан портрет на Ботев, с портрет на цар Борис  от другата,новите парични знаци бързо са наречени от гражданите  „ботевки“.
Първите, пуснати от превратаджиите.
Ще мине година и полицията с много усилия и дръзновение ще разкрие най – голямата афера с фалшиви български банкноти.
Основните герои в екшъна са Симеон Бурев , Никола Пецов и австрийският гражданин Фондрак, които на територията на столицата организират мощна фалшификаторска група, състояща се от 40 души.
За набавяне на необходимата печатна техника Бурев и Пецов заминават за Виена.
Без да се замислят те пускат вестникарска обява, че търсят инженер.
За такъв е определен след изпит и двудневни увещания, че ще стане милионер, 30 годишният инженер Йохан Костка.
Оказва се, че предварително закупената от Дания хартия не става за печатане на фалшивите каймета и по предложение именно на Костка от Лайпциг са осигурени четири машини за производство на хартия.
Комбинаторите смятат да стартират бизнеса си в Трявна под прикритието на предприятие за производство и преработка на хартия.
Планът не сработва и машините по спешност са прехвърлени в София.
След неуспешен опит да се печатат фалшиви стодоларови банкноти, емисия 1922 г., се решава да се фалшифицират новите 5000 левови банкноти, които  са по - лесни за имитиране.
Започва пласиране на ограничени количества фалшиви левове.
Апетитът идва с яденето.Организаторите се решават на рискован „голям“ удар.
До края на юни 1925 г. групата подготвя за пласиране над 10 000 фалшиви банкноти.
При пласмент на едро това прави над 50 милиона лeвa!
Хората , отговарящи за разпращането на фалшивите пари са трима плевенчани, които вместо да търсят повече посредници, решават да се свържат направо с един от касиерите на БНБ.
Касиерът се пазари за комисионната си, обещава да включи в акцията и човек от ръководството на банката.
Решено е на 17 ноември 1925 г. да бъдат заменени 15 милиона фалшиви лева за толкова истински от БНБ.
В уречения ден вместо касиерът, обещал съдействие, се появява полицията, уведомена от него.
Заловените „ботевки“ са с много добро качество – отпечатани на хартия с копринени нишки , като дори заблуждават при огледа главния касиер на БНБ Михаил Ванков и едва след допълнителна задълбочена експертиза са открити съществените разлики.
Веднага след залавянето на фалшивата партида е решено да се изтегли от обръщение цялата емисия.
Главатарите на престъпната група получават съответно 7, 10 и 15 години затвор, като са задължени  да платят и  обезщетение от по 1 047 000 лева.
През 1926 г. „ботевките“ са изтеглени  от пазара и са заменени от нови банкноти от 5 000 лева, отпечатани от лондонската фирма „Брадбъри, Уилкинсън и компания“, с което се слага точка на най – шумната  фалшификаторска афера в Царство България, възкресена мимоходом в новия роман на Милен Русков „Чамкория“.
Именно от него научаваме, че на 8 април 1928 г. във Виена е заловен Симеон Бурев, който единствен  успява да се измъкне от ръцете на закона при полицейската акция на 17 ноември 1925 г.
Което доказва, че преди девет десетилетия органите на реда у нас са си вършели добре работата…

Борислав Гърдев

Авторът! Авторът!

Авторът! Авторът!


Мартин Скорсезе живее като в  киноспектакъл.
Ражда се в Куинс, Ню Йорк, в квартала Малката Италия, който ще обезсмърти в редица свои филми като  „Кой чука на вратата ми?“ и „Бедни улички“.
Родителите му са преселници от Палермо, бащата е шивач, майката - домакиня.
Типично итало американско семейство, което ще опише с  обич и съкровена топлота в „Италоамериканец“.
Най – любопитното от детството  е самата рождена дата – 17 ноември 1942 г.
Разгарът на Втората световна война и пълният й  обрат -  при Сталинград  - 18 ноември и Ел Аламейн – 4 ноември .
Но военен филм той не прави през цялата си кариера…
Ще снима още като хлапак на 17 години.
Ще реализира първата си ексцентрична късометражка из живота на нюйоркската артистична бохема на 21 години – „Какво прави хубаво момиче като теб на това място?“, ще спечели бакалавърска степен по филмова комуникация през 1964 г.,ще бъде магистър след две години,  след като е напуснал йезуитския колеж и се е отдал на филмовото изкуство.
Ще стане и уважаван професор в  Колумбийския университет.
Цял живот ще си попълва знанията, ще гледа постоянно филми, ще се учи от големите киномайстори – неговият студент Оливър Стоун  свидетелства, че любимият преподавател е идвал на лекции с подпухнали очи, след като предната вечер е  гледал поредната стара кинокласика…
На 25 години ще заснеме първият си пълнометражен филм - „Кой чука на вратата ми?“, ще снима активно половин век игрално и документално кино, сериали, клипове и реклами, сам ще се превърне в един от признатите първенци на Седмото изкуство.
Ще има пет съпруги и три деца.
И до днес ще смята, че няма противоречие между това да бъде свещеник и кинорежисьор.
Нещо повече, той ще съчетава тяхната дейност в своята мисия, която е и просветителска и епископска.
Да дарява духовност и достойнство на милионите си почитатели.
Но не е продукт на Холивуд.
Дори формално погледнато само „От другата страна“ (2006) е сниман в Лос Анжелис и то , за да имитира Бостън.
Скорсезе се формира като личност и творец в Ню Йорк и именно Голямата ябълка като вместилище на култури и влияния,неговите сицилиански корени, с които много се гордее, изгледаните класически френски ,италиански и японски  филми, го изграждат като явление и формират вкуса му и динамиката на неговите  съзидателни търсения.
2.В семейството му най – важният човек е мама Катрин.
Тя го възпитава и моделира.Примерът за подражание.От нея усвоява работоспособността и любопитството към света, умението да общува и разбира другите.
Да говори ясно , бързо и отсечено, да защитава позицията си, да обича изкуството.
За него тя е не само опора, но и талисман.
Ще я снима как приготвя закуска в „Кой чука на вратата ми?“(1967), като майка на Джо Пеши в „Добри момчета“(1990) и ще й се любува със синовна преданост в „Италоамериканец“(1974).
Затова и по – късно във филмовия бизнес ще държи толкова много на кръга от сътрудници, които ще формират другото му, киносемейство, и с които ще работи десетилетия наред – с актьора Харви Кайтел и монтажистката – редакторка  Телма Шунмейкър – от 1967 г. ,с  Робърт де Ниро – между 1973 и 2018, Леонардо Ди Каприо – между 2002 и 2018 г. ( очакваният проект за Теодор Рузвелт) и Джо Пеши – от 1980 до  2018 г., със сценариста Джей Кокс, с операторите Майкъл Болхаус, Робърт Ричардсън и Родриго Прието, със сценографа Данте Ферети и композитора Роби Робъртсън, без да забравяме, че трикратно използва и парчета на „Ролинг Стоунс“ за свои филми, а с Мик Джагър продуцира и първия сезон на „Винил“ (2016)
Така си обясняваме по – лесно неговият успех и класирането му на трето място сред най – големите кинорежисьори през 2005 г. от сп.“Емпайър“, както и получената звезда на Алеята на славата на „Холивуд булевард“ № 6801 на 28 февруари 2003 година.
3.Скорсезе работи еднакво пълноценно и последователно и в игралното кино, и в документалистиката, снима тв сериали, реклами и клипове.
Творчеството му е разнообразно, богато, трудно обозримо.
Просто той живее чрез киното, снимайки вече 55 години…
Аз не съм допускал, че е правил реклами, но е факт, че някои от най – необичайните и новаторски  достижения в тази област, са негово дело.
Като например първата му цветна реклама – „Голямото бръснене“(1967) – рафинирана визия, провокативно мислене, неочаквано решение – уж рекламира самобръсначка, пък тя реже гърлото на младежа, който е покрит с кървави дири, сякаш се самобичува и страда като  грешник от ранната християнска епоха.
Подобни клерикални решения ще експонира дръзко  и закономерно в своето многообразно творческо развитие.
През 2004 г.снима още две реклами – първата с вървящия и гледащ строго де Ниро , е всъщност промоция на неговия кинофестивал “Трайбека“, а втората – „Моментно фото“ си е    половин минутно обяснение в любов към този технически феномен.
Свеж и новаторски направен  рекламен филм, реализиран  уж по сценарий на Хичкок, той представи през 2007 г.
„Резервният ключ“ е осемминутно бижу, което експлоатира всички познати трикове на съспенса на Хичкок, вкл. директен цитат от „Човекът, който знаеше прекалено много“(1956) и препратки към „Шемет“ (1958) и „Птиците“ (1963), за да завърши ударно и неочаквано като дискретна реклама на испанското пенливо вино Fraixenet Cava.
Тук  мимоходом трябва да посочим огромния му принос в развитието и осмислянето на музикалния жанр в киното, за който ще пиша подробно по – късно.
Но не бива да се забравя – класическият видеоклип по песента „Лош“ на Майкъл Джаксън от 1987 г. е негово дело.
Той е сред жалоните  и  три десетилетия след създаването си „Лош“ е образец и пример, от който се учат постановчици и актьори, певци и продуценти – как да се пласира певецът пред камерата, как мотивирано да се използва хореографията, а не танцьорите да са само досаден фон и по какъв начин текстът на песента да подсказва сюжета, който задължително трябва да бъде разработен във всеки качествен късометражен музикален филм.
Към телевизионните сериали Скорсезе се насочва в зряла възраст.
Но и в тази толкова експлоатирана и охулвана среда той успява да се впише и да създаде знакови творби – при това като продуцент и режисьор на възловите първи пилотни епизоди – „Престъпна империя“ (2010) и „Винил“ (2016).
„Винил“ си остава в рамките на един сезон, пресъздавайки налудничавата атмосфера в рокендрола от 70 – те години на миналия век – по точно 1973 г., Ню Йорк, с Боби Канавале като продуцента Ричи Финестра, преживял възход във финансов аспект и неповторим екстаз на концерта на изгряващи рок – звезди, след който се оказва затрупан от срутените етажи , оцелял по чудо, докато „Престъпна империя“ стига до пет сезона – 2010 -2014 г. и с нея Стив Бушеми като Нъки Томпсън достигна зрелия си култов статус.
Опитът му в хоръра в „Огледалце, огледалце“ (1985) от сериала „Удивителни истории“ със Сам Уотърстоун ще го впишем в графата куриозни творчески полупровали…
Скорсезе има особен пиетет към документалистиката.
Той работи пълноценно и ползотворно в нея вече пет десетилетия и постига резултати, които дават основание да го смятаме за един от най - талантливите и креативни американски кинодокументалисти.По неговия път по – късно ще поеме и Оливър Стоун, поставил поредица от знакови, провокативни, но винаги интересни документални филми.
В началото е Уусток…
Да, трябва наистина да си целунат от съдбата, за да си в екипа като асистент – режисьор на Майкъл Уедлай, заснел легендарния фестивал на 15 – 17 август 1969 година на филмова лента.
Това не се случва на всеки.
Нужно е  да си посочен и избран.
През 1970 г.ще снима „Улични сцени“, честен и горчив размисъл  за гражданското разединение и нетърпимост, обхванали Америка в разгара на виетнамската война.
Ще направи портрет на своето семейство в „Италоамериканец“ (1974), ще представи любопитния профил на Стивън Принс в „Американско момче“ (1978), ще филмира финалния концерт на „Дъ Бенд“ на Роби Робъртсън в тъжно – носталгичния „Последният валс“ (1978).
През 1990 г.ще представи кратък десетминутен портрет на модния корифей Джорджо Армани в „Произведено в Милано“ и ще станем свидетели както на треската по подготовката на поредното му модно ревю, така и на тайната на непресекващия негов успех, скрепен с упорит труд, всеотдайна подкрепа на екипа и доверие към моделите, без чиято енергия и талант, той би си останал само  един добър , но непризнат стилист.
Скорсезе ще демонстрира открита гражданска позиция в подкрепа на любимия си град, станал жертва на атентатите от 11 септември 2001 г. и ще вземе участие в работата по филма „Концерт за Ню Йорк“, в който режисира с вдъхновение  сегмента „В съседство“, ще преосмисли мястото и значението за Ню Йорк и САЩ на Статуята на свободата като символ и сакрално място за всеки американец в „Дамата в морето“ (2004).
Участва и в създаването на три знаменити поредици.
В „Няма връщане  у дома“, сезон 19 на „Американски майстори“, епизод 7 (2005), простиращ се в рамките на шест часа, изследва еволюцията на ранния Боб Дилън  от 1961 - 1966 г, докато се превърне в звезда и „гласът на своето поколение“, в сериала „Блусът“ (2003) режисира епизода „Завръщащ се от далечно странстване“ , изследвайки африканските  корени на музикалния феномен, който ние  смятаме за типично американско постижение,в „Моето пътешествие в Италия“ (2001) разкрива в рамките на четири часа възхищението си пред шедьоврите на италианското кино и разказва с увлечение за знаменити постановчици  - Фелини, Висконти, Роселини, де Сика, Антониони,  от които се е учил цял живот.
Разбира се, прегледът финансиран от Джорджо Армани, е пределно личен.Акцентът е поставен върху заглавия от 50 – те и 60 – те години на миналия век – от „Шуша“(1946), гледан по тeлевизията от шестгодишния Скорзезе до „8 и ½“ (1963).
Повечето от анализираните творби са христоматийни и черно – бели – „Рим – открит град“(1945), „Земята трепери“(1948),“Сладък живот“ (1960), изключението е „Чувство“(1954), първият цветен филм на Висконти, поради което и самият водещ беседва с публиката в стилизиран ню йоркски офис - тераса, заснет в челно – бяло.
Професор Скорсезе изрично отбелязва, че е отделил творби, които са му направили най – силно впечатление, без да се влияе от мнението на критици и фенове, но пословично запазва субективната си оценка, което може и да не ни хареса.
Аз недоумявам защо фаворизира „Пътешествие в Италия“ (1953) вместо „Генерал де ла Ровере“ (1959) на Роселини , по каква причина пропуска такива шедьоври като „Роко и неговите братя“(1960) и „Гепардът“ (1963) на Висконти,  не харесва ли  “Чочарка“(1960) и „Брак по италиански“ (1964) на де Сика, за да ги пропусне , но , както се казва, това е неговият избор и ние трябва да се съобразим с мнението му…
Отделям специално място на „Персоналното пътуване с Мартин Скорсезе“ (1995), неговата гледна точка за историята и развитието на американското филмово изкуство, което успява да обхване в рамките на 225 минути.
Една крайно  пристрастна история , разказана с увлечение и любов от фен, майстор и познавач на процесите в киното на САЩ.
Скорсезе изследва и анализира  типично американските киножанрове – уестърн,мюзикъл, гангстерски филм, черен филм и обръща специално внимание на мястото на режисьорите във филмовия бизнес, които разделя на три групи – илюзионисти – Грифит, контрабандисти – Елия Казан, Никълъс Рей и иконоборци – Щрохайм, Орсън Уелс.
Знаем от дебелите енциклопедии, че все още се смята за защитник и продължител на авторското кино , но нито той, нито аз го виждам в редиците на иконоборците.
От пристрастията и демонстрираните му чувства като медиатор  разбирам, че идеалът му за режисьор е амалгамата между Грифит и Казан, да бъде изкусен разказвач – илюзионист, но и да владее до съвършенство занаята си, който се учи, но и краде от големите майстори …
Направи ми впечатление и признанието му на финала, че след Касаветис не желае да разглежда процеси, явления, филми и постижения след края на 60 – те години на миналия век, тъй като самият той активно работи, заедно със своите колеги, тръгнали наедно  през тези години , а не желае да бъде техен съдник.
Само така си обяснявам отсъствието на фигури като Уди Алън, Пол Мазурски, Питър Богданович или Милош Форман от неговата иначе богата и увлекателно поднесена киноистория…
Като почитател на „Ролинг Стоунс“ Скорсезе се впуска в следващото си голямо приключение в документалното кино – „Лъч от светлина“, майсторски поднесен и емоционално въздействащ спектакъл, хроникирал  концерта на легендарната група в нюйоркския „Бийкън тиътър“ на 29 октомври и 1 ноември 2006 г.
Силно впечатление прави респектът и уважението с което рокдинозаврите се отнасят към него, пълната творческа хармония между режисьор и група, започвайки от определяне на парчетата, които ще се пеят и запишат на лента, до бляскавото шоу, реализирано с вещина и замах и обезсмъртило легендите на популярната музика в тяхната върхова форма в един от най – важните концерти от дългогодишната им кариера.
Обичта си към киномайстора Елия Казан Скорсезе демонстрира в „Писмо до Елия“ (2010), изискано и съкровено обяснение в любов към един от американските филмови титани, автор на „Джентълменско споразумение“(1947), „Трамвай „Желание“(1951), „Вива, Сапата!“(1952), „На изток от рая“(1954), „Споразумението“(1969), „Последният магнат“(1976)
Скорсезе благоговее пред таланта и креативните възможности на Казан, разказва с увлечение за най – големите му кинопостижения, съжалява, че заради „Уудсток“ не е успял да му стане асистент в „Споразумението“, определя водещото място на Казан в развитието на американското кино и съзнателно заобикаля поведението му през 1952 г., когато бившият левичар, свидетелства срещу приятелите си в Комисията за антиамериканска дейност на Маккарти.
Явно, за Мартин това е отминал, но все още навяващ болезнени асоциации факт и той не желае да се впуска в допълнителни сондажи и уточнения кой е бил прав и кой виновен.
За него Казан си остава образец на ярък и защитаващ реномето си  голям  постановчик, създал филми, влезли завинаги в националната съкровищница.
Скорсезе запечатва за поколенията и други важни и съкровени изповеди – на най – подценявания член на „Бийтълс“ – Джордж Харисън, герой на „Живот в материалния свят“ (2011), в който успява да изгради непосредствено и убедително ярък портрет на талантлив певец и композитор, преживял много трансформации, но запазил любопитството си към света и креативната си енергия, качества , по които толкова много си прилича със своя режисьор.
Същото може да се каже и за Фран Лебовиц, писателката, лекторката и актрисата  с ексцентрични маниери, героиня на поредното му изследване „Публично говорене“ (2010).
Признавам си, и на мен първоначално ми изглеждаше прекалено различна  и недостъпна като част от прословутата интелектуална нюйоркска бохема, но като се заслушах в откровенията й в прочутото кафене „Ye Waverly Inn“ и легендарното „Студио 54“, предизвикващи възторжени, но сдържани реакции и  у самия Скорсезе, същата  тази жена ми стана близка, интересна и значима като творческа личност.
В „50 годишен аргумент“ (2014) постановчикът засяга и осмисля друг значим феномен за американската култура – ролята на литературните рецензии в „Ню Йорк таймс ревю ъв букс“ след 1963 г., за формирането на вкусове и авторитети сред четящата американска и световна публика.
Част от тези ревюта съм чел в превод в излизалото някога списание „ЛИК“ и знам много добре значението и стойността на отзивите, печатани в културното приложение на легендарния и меродавен вестник.
Тъй като те се публикуваха в издание – институция, за мен бе пределно ясно, че съответната книга задължително трябва да се прочете, а нейният автор да влезе в личния ми каталог.
Много интересен опит демонстрира маестрото в „Прослушването“(2015).
Скорсезе кани любимите си актьори де Ниро и Ди Каприо на кастинг за нов филм на фона на казино в Макао.Кандидат за славата е и Брад Пит, все още неразведен с Анжелина Джоли.
Признавам си, никога не съм се забавлявал така пълноценно както в тези 16 минути, следейки изявите на трите суперзвезди, борещи се за благоволението на големия киномайстор…
4.В игралното кино Мартин Скорсезе също има своите пристрастия , гафове и победи.
В едри щрихи интересите му са насочени основно към спорта,историческите реконструкции, музиката,черния и гангстерския филм.
Той никога не снима уестърни или военни суперпродукции, с мелодрами се занимава в началото на творческото си развитие – „Кой чука на вратата ми?“ (1967) и  „Алис не живее вече тук“ (1974) с Елън Бърстин и Крис Кристоферсън, сатирата„Кралят на комедията“ (1983)с Робърт де Ниро е доста стресираща и нагарчаща, докато „След полунощ“ (1984) e микс между трилър и черна комедия за куриозите, преследващи симпатичния програмист Пол – Грифит Дън, опознал тайните на нощен Ню Йорк, попадайки в неподходящо време на опасни места, докато на сутринта все пак се озовава невредим на работното си място.
Мартин Скорсезе регистрира неочаквани успехи във филми, посветени на спорта – „Житейски уроци“ (1989) с Ник Нолти от сборния „Нюйоркски истории“ визира баскетбола, в „Цветът на парите“ (1986) с Пол Нюмън и Том Круз на фокус е билярдът, но най – големият си успех той постига с екранизацията на мемоарите на Джейк Ла Мота „Разяреният бик“(1980) , в който де Ниро прави незабравима роля, с която заслужено печели „Оскар“ във филм – размисъл и метафора за горчивите гърчове на американската мечта, която може да опише  при  Ла Мота кривата от спортна звезда до водещ на пошли шоу програми, разрушил собственото си семейство и останал сам…
В историческите си реконструкции Скорсезе е винаги прецизен, внимателен и взискателен към изследвания материал – независимо дали е в началото на кариерата си „Берта „Товарният вагон“( 1972),  в нейния апогей – „Последното изкушение на Христос“ (1988) и „Невинни години“ (1993) или е в етапа на своята  зрялост – „Кундун“(1997) , „Авиаторът“ (2004) , „Изобретението на Хюго“(2011) и „Мълчание“ (2016).
„Берта „Товарният вагон“ е тъжен носталгичен разказ за любовта на двама души по време на Голямата депресия.Куриозното е, че профсъюзният активист Бил Шели – Дейвид Карадайн става гангстер по принуда, за да отмъсти на шефа на железопътната компания, който нагло експлоатира своите работници.Той ще плати и най – скъпата цена за авантюрата си  - ще бъде прикован към товарен вагон досущ като Христос за назидание и възмездие, а след него ще тича до последен дъх  прелестната Берта Томпсън – Барбара Хърши – толкова млада и така секси…
Берта с прякор „Товарният вагон“.
Берта и Бил, съперниците на Бони и Клайд, представени с такава любов и топлота от младия Скорсезе, получил финансиране от легендарния Роджър Кормън и стремящ се да докаже на всяка цена какъв майстор ще излезе от него, ако му се гласува доверие.
Покрай „Последното изкушение на Христос“ навремето се вдигна страхотен шум.
Логично , след като постановчикът представя последователите на Христос като напълно земни хора със своите страсти и мечти, докато Исус – Уйлям Дефо предпочита разпятието.
Развръзката обаче е повече от скандална, каквато е всъщност и в романа на Никос Казандзакис.
Разпнатият на кръста е освободен от мисията си чрез своята саможертва да спасява човеците и да ги превъзпитава.
Христос свързва живота си с проститутката Мария Магдалена - Барбара Хърши е отново неустоимо привлекателна  и секси, а след сватбата се появява домът, децата, любовта на сподвижниците.
Дори и Юда на Харви Кайтел няма допирни точки с евангелското описание и втръсналите ни представи за жалък сребролюбец и предател.
Но въпреки иконоборческия си заряд „Последното изкушение на Христос“  е прекрасно заснет от Майкъл Болхаус и въздейства мощно и безотказно.
С този си охулен шедьовър Скорсезе се стреми да докаже, че вярата може да се спечели и възтържествува и с алтернативна интерпретация на историята, променила съдбата на човечеството.
Сниманият по романа на Едит Уортън филм „Невинни години“ е проникновен поглед към лицемерието и комплексите на висшето нюйоркско общество в края на XIX век.
Великолепно са пресъздадени образите на Нюланд Арчър от Даниел Дей – Луис, на Мей Уеланд от Уинона Райдър и особено на Хелън Оленска от  красавицата Мишел Пфайфър.
Интригата е поднесена увлекателно и въздействено, ние съчувстваме на влюбените Нюланд и Хелън, а операторската работа на Майкъл Болхауз е направо зашеметяваща.
„Авиаторът“(2004) надниква в комплицирания и объркан живот на магната Хауард Хюз, заснет е с вкус и много любов от Робърт Ричардсън, Ди Каприо играе вдъхновено и настървено, но малшансът му е , че губи  в конкуренция с прекрасната боксьорска драма на Клинт Истууд „Момиче за милион долара“, докато „Изобретението на Хюго“ (2011) е красива и стилизирано поднесена приказка за едно парижанче от 1930 г., живеещо на гарата със своята играчка – механичен човек, единственото нещо, свързващо го с миналото и с покойния му баща, както и   с възрастния вече кинопионер Жорж Мелиес,подвизаващ се като  магазинер, който ще му помогне да разреши измъчващата го загадка.
„Изобретението на Хюго“ е киноода, обяснение в любов към първите  филмови титани, изящно поднесена приказка от Робърт Ричардсън, в която блестят със своите знакови изяви Емили Мортимър – Лисет, Саша Барън Коен – гаровият инспектор, Бен Кингсли – Жорж Мелиес и Аса Бътърфийлд – Хюго Кабрет.

Скорсезе работи 25 години върху  „Мълчание“.
Екранизацията на романа на Шюзаку Ендо (1966) излиза през 2016 г. и е с продължителност 161 минути.
Историята, която вълнува католика Мартин Скорсезе е за вероотстъпничеството, за отказа от мисионерски подвиг, оказал се невъзможен в Япония, поради съпротивата на управляващите феодали.
Така последователно и отец Ферейра  - Лиъм Нийсън, и отец Родригес – Андрю Гарфийлд приемат будизма, като само отец Гарупе -  Адам Драйвър умира мъченически нелепо.
Представен внушително и естетски от Родриго Прието , „Мълчание“ е филм за грехопадението, който не осъжда клетниците, не успели да запазят вярата си, а акцентира на мъките, през които преминават, докато стигнат своето покаяние и изкупление.
Играта на Андрю Гарфийлд смайва със своята искреност, венец на дългогодишните усилия на Скорсезе и като конгениална изява е истински апотеоз на творческа всеотдайност.
Пред такава интерпретация може само да благоговеем, припомняйки си знаменитата реплика от Шекспировия „Хамлет“ (1601) – „Останалото е мълчание“.
„Кундун“ (1997) влиза в интересна задочна връзка с „Мълчание“.
Явно Скорсезе е обсебен от феномена будизъм, от доктриналното му своеобразие и отношението му към света и човека.
Не случайно монасите – мисионери капитулират в Япония, така както през 1959 г.Далай лама – Тензин Тутхоб Царонг трябва да преклони глава и напусне столицата Лхаса, въпреки уверенията на Мао, че китайците ще зачитат тибетския суверенитет.
„Кундун“ е експониран елегично – протяжно от Роджър Дийкинс, регистрирайки с пристрастна точност етапите, през които минават китайските комунисти, докато окупират Тибет и принудят неговия водач да емигрира в индийския град Дарамсала.
…Към популярната музика Скорсезе има особен афинитет и изострени сетива.Той умее да използва творбите на млади и утвърдени композитори, за да пресъздаде завладяващо и убедително сюжета, с който се е заел.
Случайно ли кани Питър Габриел за свой музикален съмишленик при работата му по „Последното изкушение на Христос“(1988) ?
И какъв точен усет трябва да има , за да прозре магнетичната сила на моментално превърналата се в модерна класика „Краят“ на „Дорс“, с която разкрива адекватно и с модерни изразни средства – визия, композиция на кадъра и музикален съпровод, интимната сцена между Дж.Р. – Харви Кайтел и момичето му – Зина Бетюн в „Кой чука на вратата ми?“(1967), много преди ученикът Оливър Стоун да преоткрие феномена Джим Морисън и „Дорс“  през 1991 година.
Скорсезе познава, цени и обича популярната музика.
В „Завръщащ се от далечно странстване“ (2003) издирва африканските корени на блуса, в „Лош“ (1987) работи съвместно с достигналия световна популярност Майкъл Джексън, създавайки образцов и оставил легендарна следа видеоклип, в „Ню Йорк, Ню Йорк“ (1977) отдава дължимото на един от най – популярните чисто американски киножанрове – мюзикълът.
За главните роли ангажира звездите Робърт де Ниро – саксофонистът Джими Дойл и Лайза Минели – певицата Франсин Евънс, пуска в нови аранжименти класически парчета като „Роза с орлови нокти“ и „Ню Йорк, Ню Йорк“, с които са израсли поколения меломани.
И същевременно разтяга историята до  164 минути, наблягайки на хореографията и прецизно поднесените песни, като същевременно изсушава интригата от нейния емоционален живец.
Защо да се чудим тогава, че публиката не е очарована от неговия опус, който реализира скромни приходи, без да достига славата на „Смешното момиче“ (1968) на Уйлям Уайлър и „Кабаре“ (1972) на Боб Фос.
В БЪДЕЩЕ РЕЖИСЬОРЪТ ЩЕ ИЗБЯГВА ХЛЪЗГАВАТА ТЕРИТОРИЯ НА МУЗИКАЛНАТА ДРАМА И КОМЕДИЯ В ИГРАЛНОТО КИНО, НО ЩЕ ОСТАНЕ ВЕРЕН НА ПРИСТРАСТИЯТА СИ КЪМ НЯКОИ ОТ НАЙ – ПОПУЛАРНИТЕ ИЗПЪЛНИТЕЛИ , БЕЛЯЗАЛИ И НЕГОВОТО РАЗВИТИЕ ПРЕЗ ГОДИНИТЕ.
В „Уудсток“ (1970) ще регистрира върхови изпълнения на Джоан Бейс, Карлос Сантана, Арло Гътри и Джими Хендрикс, ще оцени явлението Майкъл Джаксън през 1987 г., ще заснеме заключителния концерт на „Дъ Бенд“ на Роби Робъртсън в „Последния валс“ (1978), ще създаде ярки, интересни и полемични портрети на Боб Дилън и Джордж Харисън, ще покаже виртуозното шоу на „Ролинг Стоунс“ в „Бийкън тиътър“ в „Лъч от светлина“ (2008) и ще отдаде дължимото на лудите – 70 – те години  на миналия век – на рока и неговите популяризатори – звукозаписните компании в пилотния епизод на сериала „Винил“ (2016).
…Скорсезе обича да гледа стари гангстерски филми и през целия си живот се стреми да сътвори добри образци, които да са съпоставими с класиките, познати на всеки киноман.
„Бедни улички“ (1973) с Харви Кайтел – Чарли и Робърт де Ниро – Джони Бой, носи характерните белези на гангстерска творба, действието се развива в квартала „Малката Италия“, изпълнен е с носталгия към младостта, изгубената невинност, с господството на насилието и бруталните конфликти, след които героите добиват друго светоусещане, калявайки характерите си в суровите житейски сблъсъци – за територия, влияние и просперитет.
„Добри момчета“ (1990) е най – добрият му и изпипан гангстерски епос.
Де Ниро - Джеймс Конуей, Рей Лиота – Хенри Хил и Джо Пеши – Тони Де Вито играят вдъхновено и впечатляващо, а историята за надлъгването между партньорите в един обир, е майсторски поднесена метафора на възхода и падението на нетолерантна Америка.
На границата между гангстерската драма и трилъра е „Нос страх“(1991), вещо направен римейка на класиката на Джей Ли Томпсън от 1961 г.
Робърт де Ниро е смразяващо убедителен като изнасилвача Макс Кейди, излязъл от затвора след излежана 14 годишна присъда и поставил си за цел да открие адвоката си Макс Боудън – Ник Нолти, комуто трябва да отмъсти за пропиления си живот.
Заснет в мрачни тонове от Фреди Франсис „Нос страх“ опъва до краен предел нервите ни, поднасяйки стегната и страстна драма, в която героите са монолитни  и обзети от  могъщи страсти, вплетени в борба на живот и смърт.
„Казино“ (1995) доразвива проблематиката от „Добри момчета“, но на друго ниво.
Главен герой е вече хазартът, казиното в Лас Вегас, страстта към трупането на пари, де Ниро – Сам Родстайн  е все така магнетично суров, Джо Пеши – Ники Санторо  - първично груб  и жесток, а Джинджър Маккена на Шарън Стоун е уникална находка, доказваща, че звездата на „Първичен инстинкт“ (1992) носи със себе си огромен и шлифован драматичен потенциал.
„Бандите на Ню Йорк“ (2002) е епична сага на мъст и възмездие от зората – 1846 г. - на утвърждаването на Ню Йорк като американски и световен мегаполис.
С много упоритост и хладнокръвие Амстердам Валон – Леонардо ДиКаприо ще срази Бил Касапина – Даниел Дей Луис и ще отмъсти за смъртта на баща си.
С „От другата страна“ (2006) Скорсезе най – после получава своя заслужен „Оскар“ за режисура.
Аз оценявам приноса му при заснемането на този амбициозен и отговорен проект,разкриващ със замах  разобличаването на гангстерския бос Франк Костело – Джак Никълсън, впечатлен съм от забележителните актьорски изяви на Никълсън, Ди Каприо – Били и Мат Деймън – Колин Съливан , но не забравям, че все пак Скорсезе използва като образец оригинала „Пъклени дела“ (2002) на Алън Мак и Уаи Кунг Мао, който в интерес на истината е като че ли по – изобретателно и интригуващо направен…
Годините на сухия режим и бясното  натрупване на пари от незаконен алкохолен бизнес намират отражение в „Престъпна империя“ (2010 – 2014).
След „От другата страна“ това е най – големият му успех при разработването на гангстерската тема, същото се отнася и за харизматичния изпълнител на главната роля на Нъки Томпсън – Стив Бушеми, с необходимото уточнение, че Скорсезе е  двигателят и продуцентът на поредицата (като такъв постига успех и с трилъра  „Снежният човек“ ,2017 на Томас Алфредсон и с Майкъл Фасбендер като Хари Холи), заснемайки само пилотния епизод от 2010 г., носещ логично заглавието на сериала.
Към „Ирландецът“ (2018) отсега има свръхочаквания.
Нормално е, след като ще се разкрие на екран убийството на профсъюзния бос Джими Хофа, имащ основна заслуга за избирането на Джон Кенеди за президент и след като актьорският състав включва Ал Пачино – Джими Хофа, де Ниро – Франк Шийрън „Ирландецът“, Джо Пеши – Ръсел Буфалино и Харви Кайтел – Анжело Бруно.
Скоро ще разберем дали с този си пореден опус Скорсезе ще сложи точка над и – то или отново ще ни поднесе изсушен откъм емоции тричасов спектакъл, който с усилие ще преглътнем, спомняйки си с носталгия незабравимите му успехи от не толкова далечната му младост.
5.Добри момчета / лоши момчета
Харизматичните герои на Скорсезе са амбивалентни.Еднозначно не можеш да ги класифицираш като положителни или отрицателни, добри или лоши.
Всъщност те по своему са добри, но средата, обсебващите ги демони, инстинктите  , неудовлетворените им амбиции, ги тласкат към насилието и падението.
Помним добре Травис Бикъл – една от първите култови роли на Робърт де Ниро в „Шофьор на такси“ (1976), рецитирахме в захлас на времето прочутия му монолог пред огледалото, оказал се импровизация – „Ти на мен ли говориш?“
Скромен и семпъл таксиджия, обременен от спомените си виетнамски ветеран, който в името на неполучилите взаимност чувства спрямо Бетси – Сибил Шепърд, решава да стане спасител на малолетната  Ирис – Джоди Фостър , устройвайки никому ненужна кървава баня.
Джейк Ла Мота – Разяреният бик (1980) е изключителен боксьор, цар на ринга, двубоят му с Шугър Рей Робинсън  се коментира като градска легенда.
Човекът е заслужил сносен и честит живот, а приключва като разказвач на вицове в долнопробни локали, в самота и самосъжаление, вероятно и заради избухливия си характер, и дремещия в него агресивен импулс.
Показателен е случаят със Сам  Родстайн  от „Казино“ (1995).
Де Ниро го пресъздава като забавен, твърд и обигран шмекер, деградирал под натиска на първичните си инстинкти.
Изпитвам сантиментална слабост към фелдшера Франк Пиърс, изигран неподражаемо от Никълъс Кейдж в „Да возиш мъртвите“(1999).
Пиърс е отговорен служител, но смазан от мизерията, която го заобикаля, добил облика на възкръснал мъртвец в призрачната атмосфера на тънката ивица между живота и смъртта.
Съществува в транс, като лунатик.
Кейдж създава убедителен  образ на симпатичен аутсайдер, а неговата съдба подсказва , че и в САЩ положението на фелдшерите не е никак за завиждане.
Сложни и ярки персонажи лансира Леонардо Ди Каприо в „Злокобният остров“ (2009) и „Вълкът от Уолстрийт“ (2013).
В екранизацията на едноименния роман на Денис Лихейн неговият детектив Теди Даниелс разследва през 1954 г.изчезване на пациент от болница за престъпници на Злокобния остров в Бостън.Казусът е сложен и объркан, Даниелс не получава нужното съдействие от лекарите,криещи архивите, ураган откъсва временно болницата от останалия свят, уликите се множат, Теди започва да се съмнява във всичко – в партньора си, в паметта си и дори в собствения си разум,  изглежда все по – болен, до неочаквания обрат, оставящ зрителя безмълвен …
С много страст е представен борсовият спекулант Джордан Белфорд във „Вълкът от Уолстрийт“.
Джордан е с неизчерпаема енергия и усет за правене на пари, създава силен екип, достига върха на финансовия елит, превръща се в акула като Гордън Геко от „Уолстрийт“(1987) на Оливър Стоун, измъква се дълго и успешно от опеката на контролните органи, но накрая се сгромолясва и вижда разпада на своята империя – мечта.
Джордан е съвременният вариант на великия Гетсби, но за разлика от героя на Фицжералд, е много по – настървен, мотивиран и упорит в преследването на химерата си.
Той също остава без жената на живота си Наоми – Марго Руби, сам, но несломен, което му дава възможност да направи коректна рекапитулация на живота си.
Обогатявам този експресен преглед  с още два образа.
Дж.Р – Харви Кайтел от „Кой чука на вратата ми?“ (1967) - безделник, киноман, фантазьор, но проявяващ  съпричастност към драмата на неговото момиче, изнасилено брутално в колата на предишния си любовник.
Пред очите ни Дж.Р. израства като отговорен и сериозен мъж, терзаещ се от мисълта защо любимата му не оценява неговия жест и не желае да се омъжи за него.
Дж.Р. е изваян проницателно и с финес от младия Кайтел, поради което остава в съзнанието ни като един от най – светлите персонажи, родили се под диригентската палка на Мартин Скорксезе.
Другият е профсъюзният активист Били Шели на Дейвид Карадайн от „Берта „Товарният вагон“ (1972).
Много своеобразна е неговата съдба – да бъде и защитник на работническите интереси , и бандит по принуда.
Толкова е симпатичен и привлекателен, та чак недоумяваме как се съгласява да ограбва влакове.
А мъченическата му смърт - алюзията с Христовата саможертва е натрапчиво поразяваща - работи безотказно за превръщането му в легенда.
Такива са героите на Мартин Скорсезе.
Едновременно добри и зли,господари и жертви, мечтатели и разбойници, шампиони и спекуланти, съвременни мефистофеловци.
Паноптикум, изграден с дръзновение и страст от един от най - големите филмови майстори на нашето време.
6.Повече от половин век Мартин Скорсезе работи в примамливия целулоиден свят.
Снима с вдъхновение и неизчерпаема енергия, дори днес.
Получава „Оскар“ за режисурата на „От другата страна“ и звезда на холивудската алея на славата, признат е за трети   най – голям постановчик в американското кино.
Което нито го успокоява, нито го праща на Малдивите на заслужен отдих.
Защото Скорсезе е от най- динамичните и креативни личности на САЩ.
Универсален талант, съпоставим като потенциал и продуктивност  с фигури като Спилбърг и Уди Алън.
Не желая да претрупвам портрета му с излишна фактология и съзнателно не засягам постиженията му като актьор – както в собствени продукции като „Шофьор на такси“ (1976) и „Авиаторът“ (2004), така и като гастрольорВан Гог! -  при знаменития си колега Акира Куросава в „Сънища“(1990),работата му зад кадър в популярни анимационни филми като „История с акули“ (2004) – Сайкъс на Бибо Бергерон и Вики Дженсън, като продуцент – отделям  „Авиаторът“(2004), „Престъпна империя“(2010 – 2014) и „Вълкът от Уолстрийт“(2013), като професор и популяризатор на американското и италианското кино.
Наистина е фигура с ренесансов размах!
Днес, когато Холивуд е в плен на грубия комерс, когато водещи режисьори като Едуард Зуик, Брайън Сингър  и Кристофър Маккуори се нареждат послушно на опашката за снимането на продължения на франчайзи с много спецефекти и измислени приказни герои, Скорсезе все още олицетворява значимото авторско кино в неговата американска интерпретация, съчетаваща актуална проблематика и зрелищно професионално майсторство.
Неколкократно в свои интервюта той е изтъквал, че е искал да стане свещеник, но страстта му, към киното е надделяла.
Все пак смятам, че с годините и натрупания опит, успява да примири и съвмести двете си трайни увлечения, белязали живота му.
Да умее да забавлява, провокира и напътства, да дарява духовност и наслада, да е епископ и господар на спектакъла.
Да достигне 75 години и да бъде пълноценен автор на своите филми.
Каква завидна творческа съдба, нали?
Борислав Гърдев




петък, 4 август 2017 г.

Носталгично - ироничен поглед към "Наша земя"



                          Носталгично - ироничен поглед към "Наша земя"            

 





Признавам, че за написването на тази статия съм провокиран от текста на Борис Цветанов "Четвърт век новобранци гледат забранен филм", публикуван в "Десант"  на 28 юни 2011 г.
Чел съм всичко за епоса на Антон Маринович и Стефан Сърчаджиев, но не бях го гледал, той бе сред неоткриваемите български заглавия от зората на соца.
Стана така, че първо попаднах на „Утро над родината“(1951), за който написах съответното ревю и сега, след като вече съм изгледал и „Наша земя“ (1952), мога да си кажа мнението и за него.
Както и предполагах, двата филма трябва да се разглеждат като дилогия.
„Утро над родината“ е възторжена песен за полагане основите на социалистическото строителство, при което, естествено, ще се води борба и с вредителите, а „Наша земя“ разказва за героичните усилия, които българските граничари полагат, за да може селяните спокойно и уверено да се радват на своя полски труд.
Естествено в ТКЗС, под мъдрото ръководство на партията – ръководителка и лично на др.Вълко Червенков.
Действието се развива в пограничното селце Нови извор, на триъгълника, където се пресичат българската, гръцката и турската граница, като главната задача на защитниците на отечеството ни е да опазят острова срещу селото, който има много важно стратегическо значение и за който претендират гръцките империалисти.
Пикантна подробност е, че земята на този остров е много плодородна и тя принадлежи на Пелин Савов – Стефан Великов , честен и самоуверен  селянин, който не желае да влиза в кооператива, но това не го прави враг – кулак за местната власт.
Именно Пелин ще е прицелът на Васил – Драган Борисов – Йордан Спасов - бивш царски офицер, избягал от възмездието на Народния съд, който се опитва да го привлече за своята кауза да водят борба срещу новата власт от позицията на югославския ревизионизъм на Тито…
Защо?
Защото Тито премахва кооперативите и дава икономическа свобода на селячеството.
По тази причина и пред очите ни се разиграва тази странна метаморфоза бивш царски офицер да е агент на УДБА и глашатай на официоза „Борба“, чрез който да воюва с комунистите – интересчии в родния му край.
Естествено е Пелин да съобщи на властите  - партийния секретар Дамян Инджев – Борис Ганчев за опита за вербуване.
Логично е малко по – късно същият Васил – Драган, заедно с други двама диверсанти да бъде заловен при опит за подпалване машинния парк на стопанството.
Добавям, че акцията на Васил -  Драган цели да отвлече вниманието на българската власт от истинското нападение, което тръгва от гръцка страна и което ще бъде спряно с много усилия и помощта на местното население.
Толкова по сюжета, дело на Хаим Оливер и Анжел Вагенщайн и автор на песните Веселин Ханчев.
Режисьорите в тази си постановка не ползват усилията на корифея Бончо Карастоянов, заснел „Утро над родината“  и канят за оператор Емил Рашев.
Той се справя прилично със задачата си, като оценявам по достойнство усилието да изгради сносни психологически характеристики на героите, посредством портретите им, както и да създаде нужното напрежение и автентизъм, особено в баталните сцени, които , вероятно са наблюдавани от съветски емисари, както твърди Борис Цветанов, но които и днес поразяват със своята експресия и реализъм.
Музиката на популярните тогава Александър Райчев и Константин Илиев е пределно драматична и напрегната, като атмосферата, подобно и на „Утро над родина“ се разведрява от включените три песни, едната от които е подражание на руска частушка, но другите две носят в себе си патоса и оптимизма на защитниците на родината.
В случая не бих си позволил да твърдя, че целта е била създаването на граничарски мюзикъл, по – скоро песните носят със себе си нужното послание и разкриват същността на човешките характери и взаимоотношения.
А като цяло режисьорската работа може да се критикува за всичко друго, но не и за най – същественото – филмът е стегнат, концентриран, динамичен и се гледа  без особени усилия в рамките на 94 минути, за което и монтажистката Елена Попова заслужава заслужена похвала.
Що се отнася до каста – до голяма степен актьорите от „Утро над родината“ ги виждаме и тук.
Всички играят с огромен ентусиазъм и неподправен патос, но днес, от дистанцията от 65 години – премиерата е била на 27 декември 1952 г. в кинотеатър „Република“, дразни най – вече  декламативността, която трудно се прикрива и при интимните откровения примерно на Петко Шилото – Георги Калоянчев, който си признава свенливо пред лейтенант Маринов  - Любомир Кабакчиев, че обича учителката Ана Маркова – Милка Туйкова…
Сега искам да се върна към тезата на Борис Цветанов – че това е първият ни роден филм, забранен заради неподправения му национализъм.
Вероятно Цветанов е по – наясно с желанието на част от идеологическите цербери на режима като Венелин Коцев и Рубен Аврамов да се предпазят от проспана бдителност и да критикуват филма за националистичен уклон.
Но аз не съм срещал документ – вкл. и партийно решение -  за неговото спиране.
Напротив авторът сам признава, че новобранците го гледат още четвърт век, че негови фенове са генералите Иван Бъчваров и Добри Джуров.
Напълно логично, тъй като кариерното им развитие върви устремно нагоре именно в годините на сталинизма, а и защото много добре разбират, че това по същество поръчково заглавие върши добра възпитателна и пропагандна работа в казармата.
А и нали Ленин твърдеше, че „от всички изкуства за нас най – важно е киното“, именно отчтитайки силата на неговото ПРОПАГАНДНО въздействие.
Не съм далеко от желанието си да твърдя, че с някои свои сцени „Наша земя“ действително провокира патриотичната ни гордост.
Над Нови извор лети американски самолет с гръцки отличителни знаци.
Той стреля напосоки с картечница и ранява симпатичното хлапе Тошко – Йосиф Сърчаджиев.
Смелите граничари Пекто Шилото – Калоянчев и Димо – Георги Георгиев – Гец са на своя пост.
Шилото поставя тежката картечница на рамото на Димо и сваля самолета, заедно със загиналия вече пилот…
На финала капитан Велков – Апостол Карамитев, командир на заставата и бивш партизанин, самоуверено отива при Комисията за регулиране на граничните спорове към ООН и прочита пред смаяните й членове, че правителството ни  не признава резултатите й за законни и  че българите са провокирали граничния конфликт, тъй като тя не е безпристрастна и  е американска…
Дръзко и скандално, но нали зад др.Червенков е др.Сталин, а „Сталин значи мир“, поне така пише на фасадата на най – представителната сграда на село Нови извор в разгара на корейската война.
Не вярвам идеологическите наблюдатели да са се подразнили и от иначе много фриволно и плакатно поднесената сцена в гръцкия граничен пункт, където войници и офицери танцуват суинги, гонят курви и се наливат с кока кола…
Причината за нерадостната участ на „Наша земя“ е съвсем друга.
Той е жертва на своята ултраортодоксалност, както и на превратностите на конюнктурата, които много бързо го изхвърлят от полезрението и на критици, и на ментори и партийни работници.
Затова след панегириците около премиерата, дело на титани като Павел Матев – „За нашата родна земя, за нашата татковина!“, „Народна младеж“, 6 януари 1953 и Филип Филипов „Високо патриотичен български филм“, „Отечествен фронт“, 16 януари 1953, ще трябва да мине четвърт век, преди в „Начало на българския социалистически игрален филм (1950 – 1956), в сп.“Киноизкуство“, 1977, кн.1, стр.63 ,Александър Грозев да отбележи мимоходом – „дори и такива значително по – елементарни в художествено отношение творби като „Наша земя“ (1953) и „Граница“ (1954), са своеобразен емоционален документ на своето време, оставило следите си в искрения порив на цяло едно поколение да строи социализма и преобразява себе си“.
Филмът „Наша земя“ е толкова правоверен на догмата, че чак се умиляваш.
Има такива творби,рожба и на корифеи, които умират със своето раждане, поради моментни, конюнктурни съображения.
Спомням си „Сбогом, Америка“, цветната издънка на Довженко, над която той се мъчи от 1949 до 1951 и която не може да завърши поради очевидната й непълноценност и измисленост.
При „Наша земя“  нещата не са по – розови.
Докато се довършва, в Москва между 5 и 14 октомври 1952 г. се провежда историческия 19 конгрес на ВКП / б /, преименувала се вече на КПСС .
Другарят Сталин е начело на партията, СССР и цялото прогресивно човечество, но само два месеца след официалната втора  премиера на филма – на 5 март  - умира.
Три години по – късно е развенчан от др.Хрушчов на 20 конгрес на КПСС, на закрито заседание на 25 февруари 1956 г., а веднага след това на 6 април у нас пада от власт и др.Вълко Червенков.
Как да се прожектира граничарския екшън официално, когато е верноподанически настроен към най – крупните политически  фигури у нас и СССР, които вече са на бунището на историята?
В добавка и България постепенно нормализира отношенията със своите съседи  - първо с Югославия през 1954 г., благодарение и на СССР и Хрушчов, след това с Гърция и накрая с Турция.
Кому е нужен тогава филмът „Наша земя“?
Нужен е на нашата история, на изследователите на киноизкуството ни в неговия най – закостенял и стресиращ период от началото на социалистическия реализъм, когато новият термин, измислен в Москва през 1932 г.ражда у нас първите си отровни плодове на автентичен истински соц.реализъм, неизменно и кръвно свързан със сталинизма.
Именно от такава позиция може да възприемем „Наша земя“ като шести поред, умело направен, но нескопосен в художествено отношение  факт, с който родната кинематография атакува актуална проблематика през призмата на груба пропаганда и смехотворно усвояване на постулатите на новия метод, които много бързо обезсмислят цялото начинание, доказвайки само за три години неговата креативна и житейска несъстоятелност.
Иначе си заслужава гледането.
Откъде иначе щях да разбера, че мечтата та младия Йоско Сърчаджиев  -  адептът на демокрацията , на СДС и Иван Костов е да стане тракторист и че Калоянчев, освен да пее с бастунче „Циливилизасион!...“ може и да сваля с картечница, качена на гърба на Гец, американски самолети.
Та той е българският Рамбо тридесет години по – рано и това Силвестър Сталоун трябва да му го признае !
Борислав Гърдев


четвъртък, 8 юни 2017 г.

Легендата се възражда






           
                                         
                                     
                              



                               ЛЕГЕНДАТА СЕ ВЪЗРАЖДА         

Голям кураж се иска след провалената четвърта част на поредицата – „В непознати води“ на Роб Маршал , да се опиташ да реанимираш една  митична сага – за капитан Джак Спароу.
Рискът поемат норвежците Йоаким Рьонинг и Еспен Сандберг, непознати за широката аудитория, но все пак добри професионалисти, доказали се с номинирания за „Оскар“  и „Златен глобус“  през 2013 г. техен филм „Кон Тики“, посветен на прочутия преход през Пасифика от 1947 г. на знаменития им сънародник Тур Хейердал.
Те разчитат на много добрия  сценарий на Джеф Нейтънсън ( работил за Спилбърг по драматургията на „Хвани ме, ако можеш“, „Терминалът“ и „Индиана Джоунс и кралството на кристалния череп“),на виртуозната камера на Пол Камерън и на завладяваща музика на Джеф Занели, но , разбира се, стриктно се съобразяват и с концепцията на продуцента Джери Брукхаймър, без когото това налудничаво начинание , смесица от фентъзи, хорор, мелодрама, и комична приключенска приказка за 230 милиона долара, снимано в Австралия и Канада, просто нямаше да го има.
Харесва ми подходът за рестарт на поредицата, за завръщането към началата, завещани от Гор Вербински.
Затова се вмъква двойка млади хора с мисия – синът на Уил Търнър – Хенри, смятащ да вдигне проклятието от баща си  и Карина Смит – очарователна девойка , набедена за вещица, която иска да остане вярна на науката – астрономията и хорологията и да открие кой е нейният баща. Така и двамата стават съдружници по неволя на Джак , който след гротесковия обир на банката на остров Сен Мартен, от който избягва гилотината в последния момент,след изстрел на гюле от верния му екипаж,  има съвсем друга мисия – да се спаси от отмъщението на злия испански капитан Салазар, останал вечно зомби,благодарение на хитър трик на Спароу.
Логично е  всички ,замесени в играта, да търсят Тризъбеца на Посейдон…
В такава поредица освен солидния бюджет и пищната визия (Камерън ми скри топката , показвайки разцепеното море, в което се крие прочутия Тризъбец, припомняйки уроците на Сесил де Мил и оператора му Лойл Григс  от „Десетте божи заповеди“, 1956) са необходими и големи актьори, които с присъствието си да разкриват в едри щрихи характерите на героите  и  да поддържат зрителското внимание към екранния екшън.
Разбира се, на върха е Джони Деп.
Той бавно се вдъхновява от поредната авантюра , в която участва, гледа към камерата с вдървен налудничав поглед, гримасничи, клатушка се, налива се с уиски, приема философски небрежно премеждията – независимо дали ще му режат главата или ще гние в затвора и изчаква неизбежния хепи енд, забавлявайки се с тълпите около себе си.
Това е резоньорска роля, която е по силите на всеки новобранец, но тя завинаги ще се свързва с Деп, който чрез нея изкова лична легенда и сега се наслаждава на космическите хонорари, с които трябва да избегне фалита си.
Попадението на постановчиците го виждам в привличането на „млада кръв“ в лицето на Брентън Туейтс – Хенри и Кая Скоделарио – Карина, които играят вдъхновено и непосредствено, в помощта на Джефри Ръш като капитан Барбоса – вечният противник на Спароу,  излъчващ достолепие и финес,особено, когато се разкрива пред дъщеря си Карина и се жертва за нейното бъдеще,  в привличането на Хавиер Бардем за ролята на злодея Салазар, играещ с демоничен блясък и ожесточен плам, дотолкова, че приемаме героя му за структурно определящ център на филма и в хитрото хрумване на финала да се появят Кийра Найтли – Елизабет Суон  и Орландо Блум – Уил, които след страстната прегръдка помежду си, легитимират очакваната поколенческа смяна.
Не забравяме и мимолетната изява на сър Пол Маккартни като комарджията Джак.
Като цяло постановчиците са се справили със задачата си – създали са весело и забавно приключенско зрелище, изчистили са праха от поовехтелия  франчайз, вдъхнали са му нов живот и са го  пуснали уверено в дълбоките води на касоразбивачите.
„Отмъщението на Салазар“ не е шедьовър.От него не могат да се очакват философски обобщения и новаторски търсения.
Той е просто изпипан масов продукт, реализиран с любов и замах и много силно емоционално въздействие.
Не съм пророк, но съм сигурен, че ще спечели очаквания милиард.
Неизбежно е, притежава нужния потенциал.
А след като продуцентът Брукхаймър направи рекапитулацията и се обади на Джони Деп, трябва да сме сигурни , че ще има още продължения на „Карибски пирати“.
Публиката отново ще напълни салоните , за да  аплодира любимите си герои.
Защото така отново се връща в  своето детство и съпреживява желаните  , но никога неслучили се приключения „ на другия край на света“.
Защо пропускът да не се компенсира с „Чернатна перла“ на капитан Джак Спароу?
Борислав Гърдев
„Карибски пирати : Отмъщението на Салазар“, 2017, 129 мин., реж.Йоаким Рьонинг и Еспен Сандберг, производство „Уолт Дисни пикчърс“ и „Джери Брухаймър филмс“