понеделник, 15 януари 2018 г.

Съдбоносната правителствена смяна

Съдбоносната правителствена смяна



На 16 януари 1908 г. с Указ №3 на власт в България идва Демократическата партия, а лидерът й Александър Малинов става премиер .
Демократите получават властта след близо петгодишно успешно управление на народните либерали.
Тогава обаче в родината ни има масово недоволство от стамболовистите, подклаждано от русофилската опозиция.
Създава се настроението, че предишното управление е корумпирано, че страната има нужда от нови лидери и  хоризонти.
Демократите управляват до 8 март 1911 г.
От тях се иска да свършат няколко важни и необходими неща, грубо казано черната работа, за да отстъпят  кормилото на народняците и прогресивните либерали.
Те са неизбежният компромис преди насочването на България изцяло в руслото на Русия.
По стара традиция управляващата партия насрочва избори на 22 май и според познатите класически практики на байганьовската демокрация печели съкрушителна победа.
Стамболовистите са бити и унизени.
Но това се вижда малко на ръководителите ни.
Народните либерали  трябва да бъдат съдени за греховете си, да влязат в затвора и да изчезнат от сцената като опасни политически конкуренти.
Конституира се  Втори държавен съд с решение на парламента от 13 февруари 1911 г.
Главен обвинител е Георги Данаилов, а негови помощници са Александър Милев и Александър  Малинов.
Започват разпитите на министрите от кабинетите на Рачо Петров, Димитър Станчов и Петър Гудев на 12 май 1912 г.Обвинителният акт е готов на 1 февруари 1913 г., а процесът тръгва на 7 февруари 1914 г.
Вече се действа цивилизовано и в рамките на закона.
Не е необходимо да се търсят наемни убийци, след като най – важните фигури на падналите от власт – Стефан Стамболов и Димитър Петков са убити показно – съответно на 6 юли 1895 и на 27 февруари 1907 г.
Тук обаче сценарият не дава чаканият ефект, поради подготовката и започването на Балканската война.
Знаем как завършва тя, а и от 4 юли  1913 г. на власт е  правителството на либералната концентрация на Васил Радославов.
Както и може да се очаква подсъдимите са оправдани на 24 юли 1914 г.
Преди това обаче демократите извършват историческия акт по обявяване на независимостта ни.
Вярно, успоредно с анексията на Босна и Херцеговина от Австро – Унгария,станала факт на 5 октомври,  но вече 110 години 22 септември е смятан за една от най – светлите дати в историята ни, национален празник.
Малка подробност е обстоятелството, че великите сили ни признават за независими едва на 6 април 1909 г. и че самата ни независимост си има своя цена, която търговският министър Андрей Ляпчев договаря с Русия – 82 милиона лева, платими за 77 години при 4,75% лихва.
Ние изплащаме на Русия това, което й дължи от Руско - турската освободителна война Османската империя.
Не е ли справедливо?
В България актът е приет с бурни акламации.
Хората са горди, че освен свободни са вече и граждани на независимо българско царство.
И никой не се пита не е ли грешка  начинът на осъществяването му.
Защото обявяването на независимостта ни е флагрантно нарушение от наша страна на Берлинския договор от 1 юли 1878 г., а той е всъщност политическият борд, с който Европа ни озаптява от ненужни авантюри.
Нека не се лъжем – независимостта ни идва веднага след победилата младотурска революция, започнала на 11 юли.
Симеон Радев твърди в своите мемоари „Лица и събития от моето време“, че това е първата ни национална катастрофа.
Първоначално становището му ме шокира, но после си дадох сметка, че е прав.
Защото младотурците с един замах премахват намесата на външни  - велики - сили в техните вътрешни дела, а и тъй като, давайки права на всички народности в империята – за кратко – докато трае хуриета – те обявяват, че така печелят за новата власт гражданите – отомани.
На нашите управляващи фактори би трябвало да им е проблеснала червената лампа, че след късането на васалитета с Цариград неизбежно следва война със сюзерена.
Война, водена уж за националното ни обединение, но в интерес на чужда  сила.
За да си изпълнят докрай ангажиментите, които са поели, демократите свикват избори за Пето Велико народно събрание.
На тях се провалят катастрофално  на 5 юни 1911 г.– за депутат е избран само Рашко Маджаров.
Но те са подготвили промените, които ще се гласуват в търновското читалище „Надежда“ между 9 юни и 9 юли 1911г.
И не увеличаване състава на Министерския съвет или периодичността на изборите  -  на 4 вместо на 5 години ни интересува, а промяната на член 17 от Конституцията, даваща възможност на царя в  съгласие с правителството „ да свързва и утвърждава всички сговори с иностранните държави и ги съобщава на Народното събрание,щом интересите и сигурността на страната допущат това“ .
Знаят народняците и прогресивните либерали каква каша ще забъркат и затова бързат да се възползват от услугата, която демократите са им подготвили.
А че земеделският лидер Стамболийски стоял в залата с калпак и не приветствал Фердинанд с акламации, това са пикантните подробности, на които пресата ни тогава охотно дава място.
След като ВНС приключва работата си се провеждат избори за 15 ОНС на 4 септември 1911 г. и оформилата се  коалиция Стоян Данев – Иван Евстратиев Гешов е вече факт.
Веднага започват и сондажите с братята сърби за съюзен договор.
Със свръхважната и много тежка мисия е натоварен старият грешник Димитър Ризов,пълномощен министър в Италия, комуто хрумва идеята да дели Македония на спорна и безспорна зона по време на среднощните разговори с Никола Пашич и Милован Милованович на 19 и 20 септември 1911 г.
Той предлага и за спорните зони Скопска и Кичевска „да се произнесе Русия“
Оттам до съюзния договор от 29 февруари 1912 г. крачката е само една.
Но и в него се натъкваме на уникално за световната дипломация ноу хау – още преди да е освободена от робство Македония, е не само разделена на две зони, но и за арбитър и при определяне кой от съюзниците ще получи спорната , е посочен руският император Николай II Романов!
Балканската война, обявена на 5 октомври 1912 г. е така подготвена и водена, че неизбежно
да доведе до национална катастрофа за България.
Писал съм на друго място, но пак ще повторя – Балканският съюз е класически пример на измама на Сърбия и Гърция спрямо родината ни и много рядък, но красноречив пример за това, как нашата ни армия се използва за осъществяване на национално – обединителните каузи на съседите ни.
Първо тя воюва с турците не там, където трябва – уж се борим за свободата на роба – македонец, но що дирим по чукарите на Източна Тракия и на брега на Мраморно море, но привличайки основния удар на противника, а след това – след 16 юни 1913 г. изморена и смазана от холерата,  е изпратена от Одринска Тракия да се бие срещу съюзниците – изменици.
Логично е да не постигне успех – сърбите са спрени, от гърците търпим  поражения , отстъпваме от Солун до Кресна  и не успяваме да осъществим пълноценно  обкръжение в Кресненското дефиле между 14 и 18 юли, а нахлуването на румънците на 28 юни 1913 г. без съпротива, защото гениалните ни държавници  не са оставили никакви войски в Добруджа, буквално ни сваля полумъртви на земята.
Позорният Букурещки мир от 28 юли 1913 г. е много горчив хап за сънародниците ни , трус и крушение, което те  трудно преживяват.
Спомням си вълнуващите страници от мемоарите на Симеон Радев, документирал коректно и точно подписването на диктата, след който и за бъдещия ни пълномощен министър в Букурещ е изглеждало, че животът свършва…
Големият държавник и дипломат Малинов е имал историческият шанс след обявяването на независима България, да даде приноса си и за запазването на нейната териториална цялост и свобода.
Той отново става премиер на 21 юни 1918 г.
И как брани независимостта и единството на своето отечество?
С дребни нашенски хитрини.
Едновременно се обявява за лоялен съюзник на Централните сили и същевременно търси контакт със Съглашението за сключване на сепаративен мир.
От Германия на 23 септември получава чаканите гаранции за българския характер на Северна Добруджа, с които се слага край на съюзническото управление в прародината ни, предизвикало падането от власт на Радославов.
Същевременно – с негово съгласие – се отваря Южния фронт на 14 септември се решава да се водят мирни преговори на 25 септември.
Защо?
Според признанието му – „Аз си послужих с отварянето на фронта като стратегически маньовър, за да сключа достоен мир!“
10 години след като е извоювал независимостта на България Малинов се проваля като държавник, който трябва да запази нейната териториална цялост .
Отварянето на фронта е предателство към съюзниците и има възлово значение за скорошната капитулация на Германия и Австро – Унгария, а освен това, след сключеното Солунско примирие на 29 септември 1918 г., отново Александър Малинов е човекът, допринесъл за изгонването на Фердинанд от България.
Човекът, сложил му царската корона на 22 септември 1908 г., прави всичко необходимо да го прокуди от страната на 3 октомври 1918 г.
При условие, че Антантата изобщо не е поставяла въпроса за династична промяна.
В случая обаче старата лисица Ляпчев си свършва работата.
Той е човекът, подпомогнат от  Симеон Радев, който подписва примирието.
Логично е царят да пита именно него какво е мнението на победителите за особата му.
Отговорът на Андрей Ляпчев е иносказателен и йезуитски – „Ласкаво се изказват за качествата на Негово царско височество“.
Всеки разумен човек ще разбере, че след такава констатация за Фердинанд не остава друго, освен да напусне страната.
А Александър Малинов доживява окупацията на България от съглашенците.
Това не му пречи да си остане министър – председател до 20 ноември 1918 г.
Когато разбира, че българските войски трябва да опразнят Добруджа.
Измаменият управник  все пак има някакво достойнство и бърза да напусне потъващия кораб, харизвайки управлението на народняшкия капацитет, „парламентарният тигър“   Теодор Теодоров на 29 ноември.
Нему се пада горчивата орис да следи процеса на разкъсването на държавата ни  и все пак и той проявява доблест и не подписва Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г.
Кой слага своя подпис , като – според легендата – счупил писалката си?
 Александър Стамболийски.
Него не го интересуват национални каузи и освободителни борби.
Той мисли за реформи и за диктатура на своята партия БЗНС и няма намерение да се прави на Мустафа Кемал Ататюрк.
Това обаче е съвсем друга история.
А всичко започва неочаквано и облечено с толкова добри намерения – на 16 януари преди 110 години…
Борислав Гърдев



събота, 30 декември 2017 г.

5 години без Серджиу Николаеску

                            5 години без Серджиу Николаеску

Най – популярният румънски актьор , сценарист и режисьор е роден  на 13 април 1930 г.
Той се ражда в градчето  Терквуджиу, а на 22 години завършва механическия факултет на Букурещката политехника.
Две години е инженер в Румънския оптичен завод в Букурещ, след което преминава на работа в кинематографията.
Първоначално е сценарист и режисьор на научно – популярни филми.
Постига успех още в началото на кариерата си с късометражните филми – „Обикновена пролет”(1961) и „Паметта на розата”(1964).
Николауеску навлиза в голямото кино с гръм и трясък през 1966 г.
Тогава на екран излизая неговата историческа суперпродукция „Даките”, която и досега си остава сред най – доходните в историята на румънското кино.
Серджиу Николаеску си извоюва уникален творчески статут.
Той снима силни , скъпоструващи  касови филми.Работи за големи коопродукции, в сътрудничество с френски, германски и италиански продуценти.
За него сценарии пишат най – добрите румънски автори от ранга на Титус Попович, а за участие се надпреварват най – рейтинговите актьори като Амза Пеля, Виктор Ребенчук, Мирча Амбулеску, Йон Бесою, Иларион Чобану, Георг Ковач, Константин Албарету, Михай Адриан, без да пропускаме чуждестранните им колеги от класата  на Мари – Жозе Нат и Питър Фолк.
Работи интензивно до самата си смърт.
Във филмографията си има 50 заглавия, като 41 от тях снима в периода 1962 – 1993 г.
Повечето от творбите му са зрителски фаворити, „Михай Храбрият”(1970) е най – касовият румънски филм за всички времена и най – сериозният досега национален кандидат за „Оскар” за най – добра чуждоезикова продукция през 1971 г.
Николаеску има вкус към зрелищната природа на киноспектакъла.
Той е еднакво добър в историческата суперпродукция –„Битка за Рим”(1968), „Михай Храбрият”(1970), „Безсмъртните”(1974), „За родината”(1978),  „Вилхелм замоевателят”(1982), „Франсоа Вийон – поетът – бродяга”(1987),  в морските  и снежни приключения от рода на „Морският вълк”(1971) , „Отмъщението”(1975) и „Момчето от Аляска”(1975), в уестърна – „Последният мохикан”(1968), „Прерията”(1968), „Приключение в Онтарио”(1969) и „Звероукротителят”(1969), при снимането на психологически драми като „Проклятие”(1976) и „Чуляндра“ (1985) и  екшъни  като „Произшествие в нощта”(1976), при отразяване света на спектакъла – „Кучето от цирка”(1979) и осъществяването  на най – смешната румънска комедия „Бай Марин милиардер”(1979).
Серджиу Николаеску има афинитет към националната класика –„Проклятие”(1976) и „Чуляндра”(1985) , осмисля и претворява с любов книгите на Джек Лондон – „Морският вълк“ (1971), Фенимор Купър – „Прерията“(1971), Жул Верн – „Островът на съкровищата“(1974),  към боксовите схватки – „Рингът”(1985), но с най – голяма известност и изключителна популярност се ползват двете му комисарски саги – „Комисарят обвинява”(1974), „Реванш”(1978) , „Комисарят и крадците”(1981) и „Оживелият”(2008)  за безупречно смелия и безстрашен Молдован и „С чисти ръце” (1972) и “Последният патрон”(1973) за неговия приемник и конкурент Тудор Миклован.
С тези полицейски екшъни , поел главните роли с благородната и солидна осанка на самотен патриций  режисьорът  внимателно и атрактивно осмисля най – крамолните страници от румънската нова история, свързани с режима на Антонеску и установяването на комунистическата власт през 1945 г.
В края на 80 – те и началото на 90 – те години на миналия век Николаеску намалява темпото на работа, представяйки последователно  „Мирча“(1989), „Огнената корона”(1990), „Мирча”(1990) , „Огледоло”(1993), хроника на последните години от живота на маршал Антонеску, неговият може би най – зрял филм от годините на демокрацията и „Триъгълникът на смъртта”(1999), пресъздал подвига на Екатерина Каратеодороу по време на Първата световна война.
Освен от личността на Антонеску Серджиу Николаеску е обсебен и от съдбата на румънския крал Карол I.
Самият той го играе двукратно в историческите си реконструкции „За родината“(1977) и „Карол I (2009).
В първия случай владетелят е още княз и е на втори план на фона на битката за Плевен, докато в „Карол I“ фокусът е изцяло върху неговия образ.
Постановчикът използва нетрадиционни похвати , характерни за тв програми на НВО, вкарвайки в кадър модератори, които като лектори обясняват важни събития и действия на основните персонажи.
Запомнящ се е тъжния финал, в който кралят умира на фона на проливния дъжд, запазил неутралитета на страната си – въпреки че е немски принц – в най – съдбоносния миг от нейната история…
Николаеску има тази заслуга, че с голяма част от филмите си всъщност хроникира основните етапи от раждането и съществуването на своята родина – от битката с римските завоеватели в „Даките“ и проследяване краят на могъщата империя – „Битка за Рим“ (1968), през съпротивата срещу османските нашественици в „Мирча“ и „Михай храбрият“, където дори има краткотраен двугодишен опит за национално обединение, до извоюването на независимостта от турците в „За родината“, селските бунтове от 1907 г., оставили трайна диря в националната памет – „Проклятие“ и „Чуляндра“, участието в Първата – „Триъгълникът на смъртта“ и Втората световна война – „Огледало“, „Ние, на фронтовата линия“ (1986), без да забравяме психологическата му драма – шедьовър – „ И тогава ви осъдих всички на смърт“(1972), великолепна дисекция на националния характер в миг на върховно изпитание , усилията по присъединяване на Трансилвания към родината след 1918 г. – „Капан за наемници“ (1981), копиращ сполучливо модела на „Великолепната седморка“ (1960), схватките по установяването на комунистическата власт – „С чисти ръце“ (1972), „Огледало“(1993), суровата правда, с която е отразена кървавата декемврийска революция в Тимишоара, с която Чаушеску бе свален от власт „15“ (2005) и непримиримостта му, с която се бори с недъзите на новото демократично общество – „Последният корумпиран румънец“(2012)…
Колкото и да е невероятно, на него дължим, пресъздадени на екран възлови събития от нашата история – като битката при Никопол на 25 септември 1396 г. в „Мирча“ и цялостно пресъздадената плевенска епопея от 19 юли до 10 декември 1877 г. в „За родината“.
Същевременно, когато трябва да вземе отношение по щекотливи теми за съседни държави като Междусъюзническата война, в която Румъния ни напада в гръб на 28 юни 1913 г., той деликатно мълчи и не я подлага на дискусия в „Карол“…
Ако и да е най – популярният и привелигирован румънски кинодеец,  Николаеску взема активно участие в свалянето на диктатурата на Николае Чаушеску в края на 1989 г.
Той мрази до дъното на душата си Кондукатора и в едно интервю се изповядва , че в разгара на революцията на 22 декември 1989 г. е имал намерение да докара танк и с него да гърми по сградата на ЦК на РКП, откъдето говори   Чаушеску!
Първоначално е член на Фронта за национално спасение, а от 1990 г. е избиран за сенатор и  зам.- председател на Комитета по изкуства, култура и средства за масова информация от квотата на Социалдемократическата партия, която напуска през 2011 г..
От ноември 2000 г. е заместник – председател на сенатската комисия по изкуства, култура и средства за масова информация, а е член и на комисията по отбрана, обществен ред и национална сигурност.
Като румънски депутат участва в Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, издава книги, сред които интерес представляват "Революция.Началото на истината" (1995) и  "Серджиу Николаеску обвинява" (1998).
След период на обструкции и критика от страна на младите критици и филмови дейци най – вече заради неговото неизменно водещо положение в румънското кино, Николаеску постепенно възстановява старата си слава  , оставайки и досега най – авторитетният и популярен румънски кинодеец, емблема и символ на националното кино по света.
Продължава да снима и на преклонна възраст –  „Ориент експрес”(2004), „15”(2005), „Карол I(2009) ,  „Покер”(2010) и „Последният корумпиран румънец”(2012).
До последния си дъх  е все така активен  и ангажиран, изпълнен с енергия и амбиции, снима се като актьор в „Лупу“ (2013)на Богдан Мустата, изграждайки с много топлота образа на стареца, доказвайки за сетен път, че за креативни личности като него годините  не са порок, а само стимул за нови творчески постижения.
На 3 януари 2013 г. Николаеску се пресели в по – добрия свят на 82 години...
Борислав Гърдев


петък, 29 декември 2017 г.

Антъни Хопкинс на 80 години






                                   Антъни Хопкинс на 80 години            




Антъни Хопкинс продължава да работи активно, макар че вече е на достолепна възраст.
Малцина знаят, че той всъщност не е нито британец, нито американец, а от Уелс, роден в Порт Толбът, графство Нийт Порт Толбът малко преди настъпването на новата 1938 година.
Хопкинс преживява като дете войната и тежките следвоенни години на възстановяване.
През 1954 г. се запалва по актьорската игра, след като гледа в родния си град аматьорска театрална постановка и  получава оптимистично напътствие от идола си Ричард Бъртън.
През 1957 г. завършва в Кардиф колежът за музика и драма.
През 1961 г. е приет в Кралската академия по драматично изкуство в Лондон, получавайки и така важната за него стипендия, а през 1965 г. е вече в трупата на Националния театър, чийто директор тогава е Лорънс Оливие.
През 1974 г. дебютира на Бродуей с постановката на „Еквус”.
За ролята си на медиен магнат във филма на Дейвид Хеър „Истина” получава наградата за най – добър актьор на Британската театрална асоциация и приза на вестник „Обзървър” за изключително постижение при раздаване на наградите „Оливие” през 1985 г.
Той е носител на наградата „Еми” за ролята на Хитлер в минисериала „Бункерът” през 1981 г.,трикратно печели наградата на БАФТА за най – добър актьор за участията си във „Война и мир”(1973), „Мълчанието на агнетата”(1991) и „Земята на сенките”(1993), през 2006 г.получава призът „Сесил Б.де Мил” за цялостната си творческа дейност, а мечтаният „Оскар” за главна мъжка роля взема през 1991 г. за феноменалното си изпълнение на злодея – канибал Ханибал Лектър в прочутата екранизация на Джонатан Деми „Мълчанието на агнетата”.
Всъщност тогава става и световно известен, въпреки че се снима в киното и тв от 1967 г., когато го открива Линдси Андерсън в „Белият автобус”.
Първата му по – известна роля е на принц Ричард   в „Лъвът през зимата”(1968) на Лорънс Харви.
Участва във версията на Тони Ричардсън на „Хамлет” като Клавдий през 1969 г., в ”Десетте божи заповеди”(1971) на Кристъфър Хъдсън като Стийв, в ”Младият Уинстън”(1972) на Ричард Атънбъроу е Лойд Джордж, а в екранизацията на BBC „Война и мир”(1973) на Дейвид Конрой играе неподражаемо Пиер Безухов.
През 70 – те години на миналия век с популярност се ползват изявите му в „Когато осем погребални камбани ударят”(1971) на Етиен Периер,„Момичето от „Петровка”(1974) на Робърт Милър, „Победа в Ентебе”(1976) на Марвин Чомски, „Одри Роуз” на Робърт Уайс и „Магия”(1979) на Атънбъроу, където озвучава героя си Корки Уайтърс.
През 80 – те години на миналия век трупа опит и популярност в „Човекът слон”(1980) на Дейвид Линч, като „Отело”(1981) на Джонатан Милър, Равик в „Триумфалната арка”(1984) на Уорис Хюсейн, лейтенант Уйлям Блай в „Баунти”(1984) на Роджър Доналдсън, „Зазоряване” (1988) на Робърт Кнайтс – Касиус и „Земя на сърцето”(1989) на Кевин Билингтън, където се подвизава като Джак.
Най – плодотворното за него десетилетие в краевековието започва с ролята на Тим Корнел в кримката на „Майкъл Чимино „Часове на отчаяние”(1990), след което прави режисьорския си дебют с „Дилън Томас”(1990) и  го поема Джонатан Деми за Ханибал Лектър.
Изключителната популярност на филма и конгениалната интерпретация на лудия гений на медицината, канибалът д – р Лектър, превръщат Хопкинс в световна суперзвезда, когато е вече на 54 години.
Предложенията започват да валят като порой – през 1992 г. излизат шест филма с негово участие, през 1993 г.- пет, през 1996 и 1997 г – по  два.
Антъни Хопкинс се къпи в лъчите на заслужено спечелената слава, правейки великолепни роли в престижни проекти, които се радват на неизменен успех по света – „Дракула”(1992) на Копола – проф.Ейбрахам Хелсинг, „Имението Хауърдс енд”(1992) на Джеймс Айвъри -  Хенри Уилкокс, „Чаплин”(1992) на Атънбъроу, биогръфът Джордж Хейдън, „Остатъкът на деня”(1993) на Айвъри, икономът Джеймс Стимънс, „Земята на сенките”(1993) на Атънбъроу, Джак Луис, без да пропускаме изключителните му изяви от 1994 г. като проф.Джон Келог в ексцентричната сатира на Алън Пъркър „Пътят към Уелвил” и особено старият Лъдлоу в прочутата сага на Едуард Зуик „Легенди за страстта”.
През 1995 г. съсредоточва усилията си само върху ролята на Никсън в прочутата  драма на Оливър Стоун, придавайки на образа на този оспорван американски президент шекспирови трагични  мащаби.
През 1996 г. се изявява като екранизатор на Чехов с „Август” и създава поредната си знаменита изява като Пабло Пикасо в „Да устоиш на Пикасо” на Джеймс Айвъри.
До края на десетилието излизат „Острието”(1997) на Ли Тамахори, „Амистад”(1997) на Спилбърг, „Да срещнеш Джо Блек”(1998) на Мартин Брест, където създава може би най – зрелия си и съкровен персонаж – на магната Уйлям Париш, „Маската на Зоро”(1998) на Мартин Кембъл, „Инстинкт”(1999) на Джон Търтълтауб, „Тит”(1999) на Джули Таймор и „Мисията невъзможна  - 2(2000) на Джон Ву.
Милениумът Хопкинс посреща в отлична форма с два великолепни филма, екранизации на Томас Харис и Стивън Кинг – „Ханибал”(2001) на Ридли Скот, където отново слага маската на злодея Лектър и „Сърца в Атлантида”(2001) на Скот Хикс, в който създава обаятелния образ на Тед Брайтигън.
Пътят му към славата продължава с „Гадна компания”(2002) на Джоуел Шумахер, „Червеният дракон”(2002) на Брет Ратнър, с поредното си превъплъщение в образа на Ханибал Лектър, „Скрити белези”(2003) на Робърт Бентън, „Дяволът и Даниел Уебстър”(2004) на Алек Болдуин, суперпродукцията „Александър”(2004) на Оливър Стоун, в която блести като стария Птоломей, „Доказателството”(2005) на Джон Мадън и „Най – бързият индианец на света”(2005) на Роджър Доналдсън.
Много силни и запомнящи се поддържащи роли представя в „Боби”(2006) на Емилио Естевес и новата версия на „Цялото кралско войнство”(2006) на Стивън Зилиън.
През 2007 г. Хопкинс лансирва следващия си режисьорски проект „Между два свята”, в който по традиция изпълнява главната роля на Феликс Бонхофер, изненадва ни с отлични изяви във „Пропукване” на Грегъри Хобит и приказката  „Беоулф” на Робърт Земекис, а през 2009 г.отново работи при Джеймс Айвъри в „Последната спирка”.
С годините играта на Антъни Хопкинс става все по - овладяна и нюансирана, той знае, че е любимец на камерата и се стреми и в най – скромната си артистична изява да бъде във върхова форма – „Човекът – вълк”(2010) на Джо Джонстън, „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат”(2010) на Уди Алън, „Ритуалът”(2011) на Майкъл Хелфстрьом, „360” (2011) на Фернандо Мейлерес, където блести като британеца Джон, отчаяно търсещ изчезналата си дъщеря, „Тор – богът на гръмотевиците”(2011) на Кенет Брана , „Хичкок”(2012) на Саша Герваси, в който интерпретира неподражаемо гениалният режисьор при снимането на шедьовъра му „Психо”, Бесни страшни пенсии - 2”(2013) на Дийн Парисо...
Работата му като Один продължава и в другите два филма за Тор – от 2013 и 2017 г.
Наскоро гледах „Тор : Рагнарок“(2017) – красива и пищна приказка, в която присъствието му е като черешка на тортата – четири стегнати сцени, в които излъчва платинен блясък…
Без да снима големи творби все пак поддържа високото си ниво в „Ной“ (2014) на Дарън Аронофски – Метусала, „Утеха“ (2015) на Алфонсо Поярт  - Джон Кланси, „Злоумишлено“ (2016) на Шинтаро Шимусава – Джон Дънинг, „Магистрала“ (2016) на Ерън Грийви – Хагън Кал…
Продължава да снима активно и с любов към публиката, която му прощава и разпадането на брака му с Дженифър Линтън, с която се разделя през 2002 г. след деветгодишна връзка, сменена от Стела Арояве през 2003 г., и приемането на американско гражданство от него, след като е станал символ на британския шоу бизнес.
В тв интервю чистосърдечно си признава, че е играл много в театъра – в шекспирови пиеси, Чехов, Ибсен, но участията в тях не са го обогатили, а само са доказали, че има силна памет.Затова е приел калифорнийския живот, който много му харесва...
Антъни Хопкинс е олицетворение на класическия творчески професионализъм, свързан с лидерите на англо – американското кино и театър и излизането на всеки нов негов филм е истинско удоволствие за многобройните му почитатели в целия свят.

Борислав Гърдев

сряда, 27 декември 2017 г.

В очакване


                                            В ОЧАКВАНЕ


Дължа предварително извинение.
В предишно ревю, отразяващо качествата на два родни  сериала, озаглавено „На финала“, сметнах, че  приключва животът на лекарската сага „Откраднат живот“.
Това, какво съм мисли аз, е история, но се оказа, че продуцентите от „Дрийм тим“ имат съвсем друга представа за съдбата на този златоносен проект и съвсем логично спретнаха четвърти сезон – „Чуждо тяло“, излъчен без никаква сериозна конкуренция между 12 септември и 22 декември 2017 г.
Признавам, че научавайки за продължението, бях много скептично настроен и дори допусках тежка издънка на екипа.
Оказа се, греша – отново, а 52 – те серии ги изгледах на един дъх – от погребението на проф.Иван Генадиев – Стоян Алексиев  до последната среща на летището на доц.Виктор Банков и любимата му уроложка Зорница Огнянова, преди полета му за Германия…
С „Чуждо тяло“ се случи нещо съвсем неочаквано.
Новият сезон се оказа по – свеж , стегнат и занимателен от предишния.
Сценаристите Христина Апостолова, Иван Спасов, Елена Ермова се справиха безупречно с отговорната си задача и реализираха драматургична първооснова с ярки образи, актуални конфликти и динамична интрига.
Петър Вълчанов и Димитър Димитров поднесоха  уверена, раздвижена и стриктно обслужваща сценария режисура.
Модерната и атрактивна визия на Мартин Балкански и Борис Славков също е важен плюс за сериала.
Актьорите отново са  на висота и поднесоха наистина запомнящи се изпълнения.
Сега , от дистанцията на времето, си давам сметка, че вкарването на нов основен персонаж, движещ конфликтния възел  в сюжета – доц.Банков, е било мотивирано, необходимо и си е струвало риска.
На принципа „Царят умря, да живее царят!“ бе съвсем логично на мястото на починалия проф.Генадиев да се появи  заместник и приемник.
Оказал се пълна негова противоположност.
Банков ,във властното харизматично  превъплъщение на Юлиян Вергов , изминава сложна крива от строг, пунктуален , педантичен и вечно заинтригуван  суперпрофи – точно по германски тертип, до чувствителен, уязвим, правещ необходимите компромиси, но оставащ си човек на дълга и честа , какъвто бихме искали да видим като ръководител не само на болницата „Свети Кирил“, но  и на държавата.
В Банков има нещо донкихотовско,  по детски наивно, но и една привличаща непоколебимост и верност на принципите, заради които той постепенно стана нужен и необходим на колегите си, а на финала и герой срещу корупцията, изправяйки се гордо срещу прогнилата система в здравеопазването и превръщайки се в национална знаменитост.
Германският възпитаник постепенно възвръща родния си облик, адаптира се към работната си среда и дори започва да допуска гафове, характерни за всеки средностатистически българин.
Естествено в интимен план, където мъчителната му любов с д – р Огнянова в темпераментната и искрена интерпретация на Диана Димитрова  така и не получава шанс за реализация.
Допадна ми и друго в подхода на сценаристите и постановчиците .
Те не се вторачват само в комплицираната съдба на Банков, а държат сметка и под око следят перипетиите и около другите важни за повествованието образи.
Доста по – плътно е разкрита драмата на главната сестра Магда Жекова, оказала се наивница, измамена от зависимия от хазарта шофьор Васил.
Марта Вачкова и Красимир Ранков създават впечатляващ тандем и е истинско удоволствие да следиш играта им.
Логично неблагополучен се оказа и опитът на доктор Хинова  - Десислава Бакърджиева - да има дете от сурогатна майка.
София Стаменова – Ернестина Шинова спаси връзката си с Мартин Врабчев – Даниел Рашев, но загуби бившия си съпруг съдия , изигран с царствено магнетично величие от Юрий Ангелов.
Доц.Петър Захариев – Емил Марков запази брака си с Галя Стилиянова – Ралица Паскалева, но бе принуден да помогне за смъртта на бившата си съпруга Виолета Захариева – Йоана Буковска, спасявайки я от кошмарните гърчове  на коварната болест.
Доктор Калин Генадиев – Димо Алексиев и Наталия Павлова – Дария Симеонова успяха да се разведат и сключат повторен брак, веднага след който на бял свят се появи тяхната дъщеря.
Доктор Тасев – Наум Шопов младши и д - р Добрева – Луиза Григорова се разделяха и събираха, тя дори преживя мимолетна лесбодрама, но накрая намери сили в себе си да продължи напред със специализацията в Женева, оставяйки на кръстопът любимия й – дали да я последва, запазвайки любовта помежду им или да остане сам в София…
Умишлено акцентирам на чупките в основните сюжетни линии.
Посочвам и нещо друго – към финала на сезона, сниман в бясно темпо и с неизбежните гафове, останали и след монтажа на съответния епизод  (посочвам еп.№ 51 , в който Жекова кой знае защо нарече колежката си Добрева д - р Стилиянова), сериалът заприлича подозрително на коледна приказка.
Това най – отчетливо си личеше в последния епизод № 52, започващ шоково с раздаване на шамари между четирите основни двойки в сагата, а приключил нагарчащо сладникаво – мелодраматично, напомнящ много смущаващо финала на друг прочут , но конкурентен сериал   - „Стъклен дом“(2010 – 2012), дело на Димитър Митовски и Димитър Гочев…
И друг път съм писал, че в „Откраднат живот“ си дават среща актьори от различни генерации и е истинско удоволствие да видиш как свежите и непосредствени интерпретации на Луиза Григорова, Диана Димитрова или Наум Шопов младши се допълват и дори абсорбират в хубавия смисъл на думата от грабващите модификации на ветерани като Мария Каварджикова, Ивайло Герасков,  Юрий Ангелов, Янина Кашева и особено на Йоана Буковска, която като Виолета Захариева, изваяна внушително, страстно и правдиво, прави ролята на живота си.
Няма да пророкувам дали ще има пети сезон „Откраднат живот“.
Личното ми мнение е, че „Чуждо тяло“ е един достоен завършек на проекта от 190 епизода с напълно осмислени и разработени в дълбочина основни сюжетни линии.
Знам, че мирисът на успеха е сладък и винаги е свързан с пачки банкноти, но се питам :
-Добре, нека заснемат пети сезон, пари трябва да се изкарват, рейтингът е висок, публиката ще поглъща нови серии – защо да не са 50, Нова телевизия ще завладее допълнителен пазарен дял…
Но какво ще гледаме в този пореден сезон.
Кой ще смени доктор Банков на шефския стол?
Тук ще има интрига, безспорно.
Но нали драмите около другите основни персонажи са в общи линии  обхванати до някакъв логичен завършек?
Какво да очаквам – да видя Тасев как пристига в Женева и преди това се среща с доктор Василев и съпругата му Биляна Захариева в Лондон,  Лора Хинова да зачене чудодейно и непорочно като Богородица или да присъствам на сватбата на Врабчев и Стаменова?
Във всички случаи  петият сезон ще бъде просто доизстискване на златната жила и нищо повече.
Но кой съм аз?
Важните са Нова тв и „Дрийм тим“ – ако те решат  - ще има готови за излъчване епизоди през март – април 2018 г. – както си е традицията.
А защо не – „Столичани в повече“ издържаха цели 11 сезона, какво пречи „Откраднат живот“ да  продължи по утъпканата пътека?
Борислав Гърдев


събота, 18 ноември 2017 г.

Шумна парична афера разтърсва България преди 90 години

           
       Шумна парична афера разтърсва България преди 90 години


  При управлението на Демократическия сговор на проф.Александър Цанков малко преди да започне т.н.стабилизация на капитализма в страната, все още се усеща диханието на кризата след катастрофално приключилата Първа световна война.
Макар че в обръщение се намират банкноти от 4 милиарда лева БНБ изпитва сериозни затруднения от допълнителни количества  за задоволяване на потребителските нужди.
Управителният съвет на банката гласува за нова емисия банкноти с номинал 500, 1000 и 5000 лева.
Поради голямата нужда и липса на време банката се принуждава да пусне емисия само от 5000 лева, която да се отпечата не в чужбина, а у нас,  в Държавната печатница.
За 45 дни, в началото на октомври  1924 г.първите серии от емисията са пуснати в обръщение.И тъй като върху банкнотата от 5000 лева е отпечатан портрет на Ботев, с портрет на цар Борис  от другата,новите парични знаци бързо са наречени от гражданите  „ботевки“.
Първите, пуснати от превратаджиите.
Ще мине година и полицията с много усилия и дръзновение ще разкрие най – голямата афера с фалшиви български банкноти.
Основните герои в екшъна са Симеон Бурев , Никола Пецов и австрийският гражданин Фондрак, които на територията на столицата организират мощна фалшификаторска група, състояща се от 40 души.
За набавяне на необходимата печатна техника Бурев и Пецов заминават за Виена.
Без да се замислят те пускат вестникарска обява, че търсят инженер.
За такъв е определен след изпит и двудневни увещания, че ще стане милионер, 30 годишният инженер Йохан Костка.
Оказва се, че предварително закупената от Дания хартия не става за печатане на фалшивите каймета и по предложение именно на Костка от Лайпциг са осигурени четири машини за производство на хартия.
Комбинаторите смятат да стартират бизнеса си в Трявна под прикритието на предприятие за производство и преработка на хартия.
Планът не сработва и машините по спешност са прехвърлени в София.
След неуспешен опит да се печатат фалшиви стодоларови банкноти, емисия 1922 г., се решава да се фалшифицират новите 5000 левови банкноти, които  са по - лесни за имитиране.
Започва пласиране на ограничени количества фалшиви левове.
Апетитът идва с яденето.Организаторите се решават на рискован „голям“ удар.
До края на юни 1925 г. групата подготвя за пласиране над 10 000 фалшиви банкноти.
При пласмент на едро това прави над 50 милиона лeвa!
Хората , отговарящи за разпращането на фалшивите пари са трима плевенчани, които вместо да търсят повече посредници, решават да се свържат направо с един от касиерите на БНБ.
Касиерът се пазари за комисионната си, обещава да включи в акцията и човек от ръководството на банката.
Решено е на 17 ноември 1925 г. да бъдат заменени 15 милиона фалшиви лева за толкова истински от БНБ.
В уречения ден вместо касиерът, обещал съдействие, се появява полицията, уведомена от него.
Заловените „ботевки“ са с много добро качество – отпечатани на хартия с копринени нишки , като дори заблуждават при огледа главния касиер на БНБ Михаил Ванков и едва след допълнителна задълбочена експертиза са открити съществените разлики.
Веднага след залавянето на фалшивата партида е решено да се изтегли от обръщение цялата емисия.
Главатарите на престъпната група получават съответно 7, 10 и 15 години затвор, като са задължени  да платят и  обезщетение от по 1 047 000 лева.
През 1926 г. „ботевките“ са изтеглени  от пазара и са заменени от нови банкноти от 5 000 лева, отпечатани от лондонската фирма „Брадбъри, Уилкинсън и компания“, с което се слага точка на най – шумната  фалшификаторска афера в Царство България, възкресена мимоходом в новия роман на Милен Русков „Чамкория“.
Именно от него научаваме, че на 8 април 1928 г. във Виена е заловен Симеон Бурев, който единствен  успява да се измъкне от ръцете на закона при полицейската акция на 17 ноември 1925 г.
Което доказва, че преди девет десетилетия органите на реда у нас са си вършели добре работата…

Борислав Гърдев